Големите усмивки Доза смях

За Питър Пан и за… сина му

Питър Пан и сина му

Сега, като се замисля, когато бях дете, като че ли не ми е липсвало нищо. Не съм бил излишно глезен, но и не съм бил наказван. Купуваха ми „Тоблерон“ и колички „Мачбокс“ от Кореком. Подариха ми китара и пишеща машина още преди истински да съм разбрал колко обичам музиката, четенето и писането. Рисувах, карах си количките, играех на индианци и каубойци, на футбол, федербал, криеница и какво ли още не. Обикалях волно полята и горите, въоръжен с пръчка. Имах чудесно детство. Още повече, че бях щастливец, защото за приятел и другар в игрите си имах по-малък брат.

Синът ми обаче си няма. Затова му трябваше някой друг. Е, и ето ме и мен…

Днес 4-годишният ми син расте практически сам. Няма си братче или сестриче. Почти няма истински приятели, защото заради професията ми и заради други работи, често сменяме градове и адреси. Другарчетата си от градината не ги брои. Други обаче си няма.

Синът ми обаче е интелигентно, будно и живо дете и си иска своето. Иска другар в игрите. Иска някой да му обяснява нещата от Света. Иска да не му е скучно, да не се чувства сам и пренебрегнат, да му е весело и интересно.

/Обичаен диалог: Той – Татеее, хайде да си поиграем с войниците! Аз – Уф, стига вече, уморен съм, питай мама…/

Постепенно обаче, с израстването му, нещата някак неусетно за мен се променяха. Улових се например, че когато избирам каква играчка да му купя този път, се спирам на такава, която аз страстно харесвам и желая или просто не съм притежавал като дете, и която синът ми с пренебрежение отхвърля, забравя още след разопаковането или просто чупи. За голям мой ужас, разбира се.

детската стая

Снимка: pixabay.com

Въпреки това детската стая днес е затрупана с всевъзможни огромни спортни коли и всъдеходи с дистанционно, дронове, лодки, палатки, груби червени трактори и жълти багери, камиони, войници като моите навремето, псевдо „Мачбокс“, две колелета, футболна и волейболна топка и т.н., и т.н.

Познайте кой си играе с всички тях. Не е синът ми, само да кажа.

Все пак обаче той лека-полека започва да ме запленява и със своите любими занимания, заради които се случва от време на време да закъснея с някой редакционен срок, да проспя датата на застраховката на колата или да загоря мусаката във фурната.

Игрите с балони, с топки и кегли, игрите с мечове и страховитите му войнишки неща /картечници, автомати, пищови, бомби и ножове като на някой спецкомандос/, игрите на криеница, на конче /ах, този мой 47-годишен кръст!/, игрите в морето, с пясъчните замъци и на водната пързалка, на люлките и въртележките, рисуването по запотени стъкла и правенето на снежни човеци, последвани от бой със снежни топки, се превърнаха в наши любими занимания, за радост и ужас на мама.

Синът ми промени и менюто ми и то драстично. С появата му постепенно от него започнаха да излизат така любимите ми пикантни, пържени, люти и прочее храни. Преоткрих удоволствието от бебешките храни, десерти и фрешове, престанах да пресолявам всичко, с удоволствие му дояждам недоядената порция – така, както правеха майка ми и баба ми с мен преди.

Днес не е рядкост да ме видите дегизиран като клоун, чудовище, пират, робот, извънземно или жена и то по своя собствена воля. Често си пиша редакционната статия, без дори да се усетя, че на главата ми например има лампион вместо шапка или целият съм омотан все още с тоалетна хартия, защото само допреди минута съм бил Франкенщайн или Мумията, а не любяш татко или нископлатен писател. Вече не вземам с удоволствие и зле прикрита страст обща вана с майка му, а с него водим морски пиратски битки във ваната и мама ни се кара, че навсякъде е мокро. Мама ни гледа изпод вежди и затова, че понякога го прикривам, че е ял сладко, че е изрисувал стената зад вратата или е излизал бос на терасата, а после си шепнем тайно и крием от мама разни неща, които си остават между нас. Накрая понякога заспивам уморен в разпънатата му в дневната палатка с книга в ръце, а той си цъка спокойно на компютъра ми. Тихо, разбира се, да не ме разбуди.

Купувам му пъзели с купища и на него скоро му омръзват. Но не и на мен, скъпи приятели и съседи. О, не!

Мама се сърди понякога, че съм вечното дете, макар и застаряващ бивш плейбой. Че никога няма да порасна, а понякога направо се вдетинявам. Случва се да ми вика дори Питър Пан, ама не се сърдя. Няма за какво.

Вместо това сутрин на тръгване за работа, ако през нощта е валял дъжд, тайно от съседите скачам из локвите по пътя, после си придавам благочестив вид на възрастен и отпрашвам с колата към офиса. Мислите ми обаче рядко са заети със задачите на предстоящия дълъг, тягостен работен ден. В мислите ми вече отново е вечер, а аз съм у дома със сина си и тайно от мама замисляме поредната игра-беля-тайна. Само наша, разбира се.

Защото, да, това сме ние – Питър Пан и синът му…

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Камен Петров

Камен Петров

Завършил е българска филология в Софийския университет, но така и не е преодолял страха си да излезе на дъската в класната стая, за да преподава, макар през годините да е водил редица радио и ТВ шоута, рок концерти, конкурси и фестивали. Цели 18 години изкарва хляба си с журналистика, а междувременно пише късите си разкази и дълги романи, текстове за песни и рекламни клипове, сценарии и пиеси, води и собствен блог. После решава, че днешната т.нар. "журналистика" вече не го интересува и подгонен от новите приоритети в живота си (има син на 4 годинки, който също се казва Камен), се опитва да избяга от коловоза ѝ, работейки като барман, куриер, шофьор, ПР, таен агент, музикален мениджър, редактор. Носител е на редица награди за журналистика и литература.

Интересуват го неизменни неща като семейството, любовта, децата, писането (и четенето), пътуването, морето, домашните му любимци. Винаги се е стремил и да се развива постоянно (един ден не е загубен, ако през него научиш нещо ново, дори това да е просто една рецепта за различна салата, както обича да казва една негова приятелка).

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.