Големите усмивки Доза смях

За Питър Пан и за… сина му

Питър Пан и сина му

Сега, като се замисля, когато бях дете, като че ли не ми е липсвало нищо. Не съм бил излишно глезен, но и не съм бил наказван. Купуваха ми „Тоблерон“ и колички „Мачбокс“ от Кореком. Подариха ми китара и пишеща машина още преди истински да съм разбрал колко обичам музиката, четенето и писането. Рисувах, карах си количките, играех на индианци и каубойци, на футбол, федербал, криеница и какво ли още не. Обикалях волно полята и горите, въоръжен с пръчка. Имах чудесно детство. Още повече, че бях щастливец, защото за приятел и другар в игрите си имах по-малък брат.

Синът ми обаче си няма. Затова му трябваше някой друг. Е, и ето ме и мен…

Днес 4-годишният ми син расте практически сам. Няма си братче или сестриче. Почти няма истински приятели, защото заради професията ми и заради други работи, често сменяме градове и адреси. Другарчетата си от градината не ги брои. Други обаче си няма.

Синът ми обаче е интелигентно, будно и живо дете и си иска своето. Иска другар в игрите. Иска някой да му обяснява нещата от Света. Иска да не му е скучно, да не се чувства сам и пренебрегнат, да му е весело и интересно.

/Обичаен диалог: Той – Татеее, хайде да си поиграем с войниците! Аз – Уф, стига вече, уморен съм, питай мама…/

Постепенно обаче, с израстването му, нещата някак неусетно за мен се променяха. Улових се например, че когато избирам каква играчка да му купя този път, се спирам на такава, която аз страстно харесвам и желая или просто не съм притежавал като дете, и която синът ми с пренебрежение отхвърля, забравя още след разопаковането или просто чупи. За голям мой ужас, разбира се.

детската стая

Снимка: pixabay.com

Въпреки това детската стая днес е затрупана с всевъзможни огромни спортни коли и всъдеходи с дистанционно, дронове, лодки, палатки, груби червени трактори и жълти багери, камиони, войници като моите навремето, псевдо „Мачбокс“, две колелета, футболна и волейболна топка и т.н., и т.н.

Познайте кой си играе с всички тях. Не е синът ми, само да кажа.

Все пак обаче той лека-полека започва да ме запленява и със своите любими занимания, заради които се случва от време на време да закъснея с някой редакционен срок, да проспя датата на застраховката на колата или да загоря мусаката във фурната.

Игрите с балони, с топки и кегли, игрите с мечове и страховитите му войнишки неща /картечници, автомати, пищови, бомби и ножове като на някой спецкомандос/, игрите на криеница, на конче /ах, този мой 47-годишен кръст!/, игрите в морето, с пясъчните замъци и на водната пързалка, на люлките и въртележките, рисуването по запотени стъкла и правенето на снежни човеци, последвани от бой със снежни топки, се превърнаха в наши любими занимания, за радост и ужас на мама.

Синът ми промени и менюто ми и то драстично. С появата му постепенно от него започнаха да излизат така любимите ми пикантни, пържени, люти и прочее храни. Преоткрих удоволствието от бебешките храни, десерти и фрешове, престанах да пресолявам всичко, с удоволствие му дояждам недоядената порция – така, както правеха майка ми и баба ми с мен преди.

Днес не е рядкост да ме видите дегизиран като клоун, чудовище, пират, робот, извънземно или жена и то по своя собствена воля. Често си пиша редакционната статия, без дори да се усетя, че на главата ми например има лампион вместо шапка или целият съм омотан все още с тоалетна хартия, защото само допреди минута съм бил Франкенщайн или Мумията, а не любяш татко или нископлатен писател. Вече не вземам с удоволствие и зле прикрита страст обща вана с майка му, а с него водим морски пиратски битки във ваната и мама ни се кара, че навсякъде е мокро. Мама ни гледа изпод вежди и затова, че понякога го прикривам, че е ял сладко, че е изрисувал стената зад вратата или е излизал бос на терасата, а после си шепнем тайно и крием от мама разни неща, които си остават между нас. Накрая понякога заспивам уморен в разпънатата му в дневната палатка с книга в ръце, а той си цъка спокойно на компютъра ми. Тихо, разбира се, да не ме разбуди.

Купувам му пъзели с купища и на него скоро му омръзват. Но не и на мен, скъпи приятели и съседи. О, не!

Мама се сърди понякога, че съм вечното дете, макар и застаряващ бивш плейбой. Че никога няма да порасна, а понякога направо се вдетинявам. Случва се да ми вика дори Питър Пан, ама не се сърдя. Няма за какво.

Вместо това сутрин на тръгване за работа, ако през нощта е валял дъжд, тайно от съседите скачам из локвите по пътя, после си придавам благочестив вид на възрастен и отпрашвам с колата към офиса. Мислите ми обаче рядко са заети със задачите на предстоящия дълъг, тягостен работен ден. В мислите ми вече отново е вечер, а аз съм у дома със сина си и тайно от мама замисляме поредната игра-беля-тайна. Само наша, разбира се.

Защото, да, това сме ние – Питър Пан и синът му…

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Камен Петров

Камен Петров

Завършил е българска филология в Софийския университет, но така и не е преодолял страха си да излезе на дъската в класната стая, за да преподава, макар през годините да е водил редица радио и ТВ шоута, рок концерти, конкурси и фестивали. Цели 18 години изкарва хляба си с журналистика, а междувременно пише късите си разкази и дълги романи, текстове за песни и рекламни клипове, сценарии и пиеси, води и собствен блог. После решава, че днешната т.нар. "журналистика" вече не го интересува и подгонен от новите приоритети в живота си (има син на 4 годинки, който също се казва Камен), се опитва да избяга от коловоза ѝ, работейки като барман, куриер, шофьор, ПР, таен агент, музикален мениджър, редактор. Носител е на редица награди за журналистика и литература.

Интересуват го неизменни неща като семейството, любовта, децата, писането (и четенето), пътуването, морето, домашните му любимци. Винаги се е стремил и да се развива постоянно (един ден не е загубен, ако през него научиш нещо ново, дори това да е просто една рецепта за различна салата, както обича да казва една негова приятелка).

Facebook коментари

Оставете коментар