Обичам празниците. Още откакто бях дете, Коледа винаги се е празнувала подобаващо вкъщи. Няма да изброявам всички банални аромати, които се носеха у дома, както и притеснението на родителите ми дали са успели да скрият добре всички шоколадови лакомства, придобити по сложни начини по онова време. Не мога да не спомена и украсяването на елхата и трепетното очакване да се появят шарените пакети отдолу. Така си беше – истинска коледна идилия. Случвало ми се е да стоя пред външната врата, за да хвана в крачка онзи дебелак, който успява да разнесе подаръци на всички деца по света точно в 12:00ч. Звънецът, естествено, звънваше минутка след като съм се изморила да го чакам. Горкият съсед – и той се е изнервял в очакване да му освободя терена, за да извърши тайнственото оставяне на изненади на изтривалката. Бяхме чули от някъде с брат ми, че ако кихнеш тази вечер на масата, трябва вашите да ти кихнат пари. Отваряхме шкафа с подправките и шмъркахме ванилия като наркомани. После се скъсвахме от кихане, но не получавахме кой знае какво. По-късно ще опитам да предам любовта си към традициите на наследниците си. И аз някой ден ще ги убеждавам, че старецът, който лети с шейна по света си е истински, но ще дойде тайно.
Няколко години по-късно се оказа, че нямало такъв белобрад старец с червени дрехи и огромен чувал – голямо разочарование. Всичко вече беше различно, освен вкусната храна… на четири места. Нали уж на Бъдни вечер всеки трябва да си е вкъщи, е да де, ама и със семейството си. И понеже майка ми живееше на едно място, баща ми – на друго, а баба ми – на трето и да не забравяме, че и мъжът ми има родители, прекарвахме повечето време от вечерта в придвижване от едната трапеза на другата. За да няма сърдити, трябваше да хапнем и да пийнем навсякъде и се чувствахме като огромни плондери, търкалящи се от празненство към празненство като атракция. Не знам защо всички държаха точно на тази вечер, като Коледа продължава още два дни. Иначе София е чудесно място за разхождане по това време на денонощието в този период от годината. Прибирахме се изтощени и меко казано – преяли до козирката. Всяка година се заричахме, че този маратон е за последно. Само че роднините ни не мислеха така.
Ето че дойде нашето спасение. Роди се първото ни дете. Вече и ние сме родители, ще си стоим в нашия си дом и ще си празнуваме семейно. Ние тримата сме си семейство. Естествено имаше недоволни, мърморещи баби, но ние надделяхме с убеждения. Първата си Бъдни вечер бебето прекара легнало на средата на масата измежду празничните постни блюда. Под елхата го чакаше първият му коледен подарък, с който си игра около две години по-късно. Това си е отново истински празник в уютна обстановка и без напрежението, че някой някъде те чака. Можеш да си разкопчаеш панталона или дори да нахлузиш анцуг. Можеш да си се изтегнеш на дивана, а не задължително да седиш сгънат на стол с кръстосани крака и лакти не на масата. И като заговорих за разпускане се сетих колко е хубаво, че традицията повелява тази вечер масата да не се отсервира, само да не забравя бебето върху нея де.
Точно две години по-късно, бебетата на масата вече бяха две. Отново декември месец, дни преди Коледа у нас се появиха близнаците, които правят живота и празниците ни още по-цветни. Край със спокойствието и преяждането. Вече винаги има мокро дете за преобуване, ревящо дете за успокояване, течност на пода за попиване и поизнервен мъж за напиване. Баткото, тъкмо направил две години разопакова всички подаръци, събаря играчки от елхата или цялата елха, изобщо постоянно прави някакви бели – коя от радост, коя от ревност, коя – просто от щуротия. На тази възраст детето е достатъчно голямо, за да достига до много места и да пипа където не трябва, но и достатъчно малко, за да не разбира почти нищо.
Силно се надявам някой ден децата ми да попият от коледния дух така, както аз някога, а и все още. Но първо няколко години ще си ги обличам като джуджета. Пък те нека правят пакости. После ще шмъркат ванилия и дано да е само това!
И кой каквото ще да ми казва, Дядо Коледа съществува!
Снимка на корицата: pixabay.com
