След като се запознах с приятеля си и изминаха известно количество месеци, през които за околните очевидно стана ясно, че нещата са сериозни, съвсем закономерно започнаха въпросите от типа на „И сега какво, ще се жените ли?“, „Хайде бе, няма ли да си правите бебе?“ или „Аааа, мислите да си имате бебе, кога?“. Казвам закономерно, защото винаги е така, ние хората просто сме такива – всеки те пита за нещо лично, къде от чисто любопитство, къде да засвидетелства приятелска загриженост или просто, за да поддържа разговор. Аз за себе си съм избрала да не се смущавам или дразня от подобни въпроси и обикновено им отговарям с лека ръка, без много да му мисля или да се чудя какво ли ще си помисли лицето Х, когато чуе каквото имам да казвам. Без емоции, без детайли и без излишни разсъждения от рода на „този пък сега защо ме пита точно за това“. Ако действително пък нямам желание да кажа на определен човек нещо, винаги мога да измисля някакъв идиотски отговор, за да отклоня разговора и да намекна, че не възнамерявам да хвърлям светлина върху нещата, които се случват в дома ми. Мога и директно да го отрежа, което също се е случвало. Хората питат за всичко, не само за бебетата. Който е сам редовно трябва да отговаря на въпроса „Е, не се ли появи някой?“, който дълго време прави едно и също нещо все някога ще трябва да отговаря на въпроса дали не смята да си смени работата…, въпроси, въпроси, въпроси.
Интересното е, че дори и след като се роди дъщеря ми, въпросите около бебешката тема не спряха. Ето отново – хората просто са си такива. Ако ги питаш защо питат, половината няма да знаят. Сега ме питат дали и кога искаме второ бебе. Аз отново не се впечатлявам. Дори съм започнала да отговарям на въпроса „Кога?“ с точни дати – „Ами, мислим за март догодина“, ей така, примерно.
За да не решите обаче, че се изкарвам пълен непукист, ще ви кажа мен пък какво наистина ме дразни. Оказва се, че дори и да не се впрягаш от въпросите, дори и да не си груб и да казваш каквото те питат, на някои хора пак не им изнася. Ни така, ни иначе. Ако не отговориш – кофти, ако отговориш, не си отговорил както трябва. Когато ме попитат дали и кога искам второ дете и аз съм решила да отговоря сериозно и искрено, обикновено казвам следното – да, по принцип искам да имам още едно дете, но смятам да изчакам Александра малко да поотрасне. Искам да се върна малко на работа, имам нужда да си почина. Нямам баби да помагат и я гледам сама, с второто няма да е по-различно, поне едното да е по-голямо, иначе ще се побъркам – общо взето нещо в този дух. Понеже съм възпитан човек и кой знае защо очаквам и другите да са такива, в моите представи тук би следвало да има отговор от рода на „Аха, добре, ясно“ и да се продължи нататък – интересни нови филми, кой какво ще прави уикенда, нещо друго интересно – да, не или каквото дойде, но не – започва се разнищване на отговора ми и следва есе в три страници защо аз не съм права в очакванията и нагласата си за второ дете. Което за мен е пълен абсурд! Ама не било хубаво така, децата не трябвало да са с голяма разлика. Нямало да си играят, а и с годините раждането ставало все по-трудно (щото първото ми беше приказка, нали…). Или друго 20 – щяло да ме домързи?!?!?! Аха, добре, че има кой да знае, а нещо друго за бъдещето така, печалба от лотарията нещо, голям берекет, това-онова, а? И върхът на айсберга – „Ако вашите бяха разсъждавали така, теб вероятно нямаше да те има!“ Амииии, сериозно? Ако нашите бяха разсъждавали по друг начин и ме бяха възпитали малко по-иначе, сега вероятно щях да съм леко по-нервна.
Аз по принцип разбирам хората и гледам да не се трогвам. Разбирам защо задават въпроси, разбирам защо понякога умишлено не ги задават и като цяло се опитвам да разбирам защо са такива каквито са. Но не разбирам или по-скоро не толерирам друго – попитай някого нещо, ако искаш, дотук няма лошо, той сам ще реши дали и как да ти отговори. Ама не му натрапвай някакви твои или дори кой знае чии разсъждения, които а) за него може да са напълно неверни и неприложими или б) просто са малоумни (което е по-често срещаната постановка на нещата).
Искам да имам второ дете, разбира се! И силно се надявам да имам такова. И не, няма да ме домързи. И да, наясно съм с рисковете на късното раждане. Ще направя нещата когато и както съм решила, нали не се съмнявате? Съветвам и вас да направите същото, дори и някой да не е съгласен с решението ви кога да имате още деца.
Снимка на корицата: pixabay.com
