Или как престанаха да ме питат „Кога ще си имаш дете?“
Преди да ви разкажа как отучих близки и далечни да ме питат дяволито: „Няма ли вече да си имаш дете?“, ще ви кажа, че съм кротка жена, интроверт. Имам малко приятели, които обожавам и огромно количество познати. Търпелива съм, мога да разбера и извиня куп глупави хорски постъпки, а нетактичните, твърде лични въпроси обикновено ме стъписват и не знам какво да им отговоря. И така…
До около двадесет и осмата ми година баба се държеше доста прилично. Питаше ме само веднъж годишно няма ли най-сетне да я даря с внуче, на което аз отговарях с отклоняване на темата, подхилкване и: „Може ли още малко баница, ще хапна и половин пилешка кълка, тоя кекс по каква рецепта си го пекла, гладна съм, бабо, ще ми сготвиш ли още нещо?“. Първите осем години това вършеше работа.
Бях на двадесет и девет, щастливо свободна след дълга, мъчителна връзка, седях с приятели в парка и смучех бира, когато телефонът иззвъня:
„Искам само да ти кажа, че баба ти ще ти се обади утре, да се подготвиш.“ – изстреля една приятелка в слушалката. Аз се изхилих глуповато, тя допълни: „Казаха по новините, че братовчедка ти е бременна“, и ми затвори. Дотук добре, пихме по още няколко бири за здравето на братовчедка ми, бъдещото ѝ отроче и известния ѝ мъж, аз се прибрах да спя и на сутринта бях забравила цялата работа. Докато телефонът не иззвъня отново. Този път беше баба. Понеже знаеше, че нямам телевизор, тя ми съобщи новината и после поиска да я информирам колкото се може по-точно кога аз, доста възрастна вече мома, ще се заема сериозно с продължаването на рода. Само да го родя детето, тя щяла да го вземе и да си го гледа.
Не знам кое точно събуди звяра в мен – тонът ѝ, думите, фактът, че приятелката ми се оказа права, лекият махмурлук или всичко наведнъж. С дружелюбен гласец уведомих баба, че съм съгласна с нея – време ми е. Затова ще отида в клиника и ще платя за изкуствено осеменяване от неизвестен донор. И понеже детето ще е без баща, ще съм и много задължена дори за най-малката помощ. Не съм сигурна кога точно ми затвори телефона. Все си мисля, че ме изслуша докрай. Половин час по-късно ми се обади мама с молба да не си правя такива шеги, защото баба ми е на седемдесет и кусур години и може да получи инфаркт. „Не е шега, мамо.“ – отговорих аз и с тази реплика заковах своята победа – никога повече никой от домашните ми не е попитал кога ще си имам дете.
Така се случи, че две години по-късно срещнах чудесен мъж, изкарах една неуспешна бременност и чудесният мъж ме заряза. Докато ближех рани, далечен познат, който срещнах на улицата, реши с игриви пламъчета в очите да ме попита с моя кога ще си имаме дете. С меден гласец му разказах за скорошните си неволи. Той се въртеше, пуфтеше, поглеждаше жално към минаващите покрай него хора с надеждата да види някой познат. За съжаление нямаше късмет. Държах го около 40 минути и успях да му опиша всички медицински подробности. Той бледнееше, зеленееше, изпоти се няколко пъти и след като се сбогувахме просто се изпари! Почувствах се много добре.
Снимка: pixabay.com
Имала съм още доста такива случки в последствие – почти непознати да ме питат кога ще имам дете, защо нямам дете, не обичам ли деца, не се ли страхувам, че времето си минава. Отговарям учтиво на всички тези невинни, добронамерени въпроси. В повечето случаи с други въпроси, които издават грижа и съпричастие. Например:
„Вие кога ще научите детето си да не лежи на улицата, имитирайки гърчове, докато крещи, че иска сладолед?“
„Мислиш ли, че като станеш на тридесет и седем майка ти ще ти разреши да живееш отделно от нея?“
В последните години ми се носи славата на злобна, дребнава и невъзпитана жена. Много е хубаво! Никой вече не ме разплаква с доброжелателните си, насмешливи въпросчета. Никой не застрашава крехкото равновесие по бебешките въпроси между мен и мъжа, с когото живея сега. И това ни дава възможност да решим сами, без външен натиск, следвайки собствените си виждания за кога и как. Спокойни сме, обичаме се, подготвяме се – което пък, надявам се, увеличава шансовете ни да станем родители и то добри.
Ако наистина се интересувате от някого и ви е грижа за него, питайте го нещо друго – дали би скочил с парашут, къде иска да пътува, ял ли е панирани скакалци. Ако не знаете какво да си говорите с някой ваш познат, не импровизирайте на тема бебета, поканете го на кино. Въобще, има въпроси, които трябва да се решат от двама или от един – зависи кой как е избрал да създаде и отгледа своето дете – и всяко външно вмешателство, дори най-невинното, е като предпазливите стъпки на слон в стъкларски магазин. След тях остават парчета от скъп порцелан и тънък кристал, човек се опитва да ги разчисти, някое стъкълце се забива в пръста или в крака му и боли.
Снимка на корицата: pixabay.com
