Когато близнаците ми бяха новородени, големият ми син още нямаше и две години. Веднъж, в края на деня и на силите си, реших да пресметна по колко пъти на ден аз сменям пелени в този живот. Бройката варираше между 15 и 20 пъти ежедневно. Като се оплаках на баща си, той каза „А представи си да се налагаше да ги переш, както правеха майка ти и баба ти.“ Че защо трябва да сравняваме нещата така? Ами и твоят дядо не си е и представял такава модерна кола, каквато ти сега караш. И аз съм си писала домашните по немски на свещи заради режим на тока, трябва ли сега да гася лампите, за да видят децата ми какво ни е било?
Аз пък си мечтая да бутам бебешка количка в онези времена, преди 30-тина години. Когато има тротоари, необсипани с коли и може да се стигне от точка А до точка Б, без да се налага да заобикаляш през точка В на всеки ъгъл. Пък сега, където случайно няма паркирала кола, има извадени плочки по тротоарите заради „новото строителство“. Така е в момента – разходката ми, с двойната количка особено, е огромно предизвикателство, вместо удоволствие.
Е, вярно е, че пред прането на пелени, бих предпочела задръстените тротоари, ако трябва наистина да избирам. Също се радвам, че и по всяко време на денонощието мога да отида до магазина и да купя всичко, което ми е нужно. Знам, че когато аз съм била бебе, родителите ми са правели чудеса, с подкупи и връзки да набавят безценната бананова каша за закуската ми. А сега моите деца ядат авокадо, чия и киноа като най-обикновени неща. В готовите пюрета има маракуя, сьомга и сироп от агаве, само трюфели още не съм виждала в тях.
Като заговорих за храна се сетих, колко тъжно е да виждам окапали презрели и загнили джанки под дърветата. Ние едно време ги изяждахме още преди костилките да са им се втвърдили. Бяха ужасно кисели, но огромен кеф. Сега децата изобщо не им обръщат внимание. Пък най-сладко беше да си откраднеш ябълки или череши от нечий двор. Прескачахме огради, катерехме се по дърветата и дебнехме за собственика. Някой, който е прекарал детството си на село има доста повече какво да разкаже по темата.
Снимка: pixabay.com
Сега, майка ми като води тригодишния ми син на разходка, ходи след него с пакет мокри кърпички и му бърше ръцете след всичко, което пипне. Питам я аз как съм оцеляла, като по мое време не е имало такива неща. Не било толкова мръсно тогава. Съгласявам се, че е възможно. Всичко се променя с времето, то е ясно, само се надявам да е към по-добро.
По принцип съм против зомбирането на подрастващите с взирането в разните му таблети и смартфони, но откакто съм с три деца, електронните машинки са ми пръв помощник. Гледам да не се ползва прекалено често и давам мобилния си в малките ръчички само при спешни ситуации, за да мога да чуя собствените си мисли поне от време на време. Не че такива много са останали… Но поне знам, че като закъсам нещо в управлението на компютъра си, съвсем скоро ще мога да помоля тригодишното дете за помощ. Та като се сетя, наистина недоумявам как изобщо дедите ни са ходили до тоалетна без наличието на анимационни филмчета за отвличане на вниманието на подрастващите.
Снимка: pixabay.com
Сега, за щастие имаме всички удобства за отглеждане на дете – от памперсите и храната, до технологиите, без помощта на които няма как да обясним на децата си какво е това телефон с шайба, аудио и видео касети. Може би ще има някъде из нета и ластик за скачане да им покажа. Защото наскоро като попитах едни момиченца, които скучаеха докато родителите им са на заведение, не скачат ли на ластик, те ме изгледаха сякаш току-що кацам с кораба си на тази планета. Момиченцата изобщо не знаят какво е да скачаш на ластик или на въже, а моето детство мина точно така и беше толкова хубаво. Спомням си, че на излизане от вкъщи гризяхме домат или филия или и двете. Защото не искахме да губим от времето си за навън в ядене. Имах приятели, които по време на играта казваха, че ще изтичат до вкъщи, да нацапат някоя чиния с манджа, все едно са обядвали и изхвърчаха пак. Бяхме навън при всякакви атмосферни условия, ниски или високи температури. Дори в най-големия порой съм скачала на ластик под козирката на входа. Сега при лек полъх, децата са си вкъщи. Пред компютъра. Даже и без да има полъх. Просто такива са времената. А не времето…
Вече ми стана любопитно, какво ли ще напишат моите деца след 30-тина години за разликата в поколенията.
Снимка на корицата: pixabay.com
