Безспорно да станеш майка е един от най-важните моменти в живота. Но да си майка не означава само да сменяш пелени и да гушкаш сладко вързопче. То е ясно, че има и купища домакинска работа, да не пренебрегваме и техническата част. Лично аз, още с раждането на близнаците си, се сблъсках с бюрокращината в милата ни родина, с принудата да взимам важни решения всеки ден и да се справям със сериозна организация на логистика, време и ресурс. Така се превърнах в домашен мениджър, който носи отговорността работата в екип да върви гладко. Екипът се състои от баба, дядо, татко и мама. Проектът: Благополучното състояние и развитие на три деца до тригодишна възраст.
Близнаците ми се родиха преждевременно. Появиха се изненадващо, точно три месеца по-рано. Бяха с екстремно ниско тегло, с множество здравословни проблеми и изобщо без големи шансове за живот. Прекарваха седмици в болницата и тогава никой не можеше да каже кога и дали ще си ги приберем. По това време голямото ми дете беше на година и девет месеца и още не беше прието в нито една от двете детски градини в квартала ни. А трябваше някой да го гледа, за да мога аз всеки ден, в уречения час, да бъда при новородените. Вече тъкмо щях да търся незаконни начини за вкарване на детето в държавно заведение, когато се оказа, че майка ми ще може да го гледа през деня.
Въпреки че не си бяха у дома, бебетата ползваха пелени и различни медикаменти, които носех редовно в болницата. Изчаках да излязат актовете им за раждане, за да подам документи в общината за детските надбавки, от които имах остра нужда. Тук започна разправията ми с държавните институции. В документите, които подадох, липсваше бележка от личния лекар за направените до момента имунизации. Какъв личен лекар? Какви имунизации? Та те още не са изписани от родилното. Служителката зад гишето ми обясни, че няма как да получим разрешение за детските без такава бележка. Аз пък настоявах, че тези деца са живи и съществуват в тази държава. Аз съм дала своя принос за борбата срещу демографската криза, очаквам коректност и от тяхна страна. След няколко разходки до общината и спорове със служителки, успях да надделея, като накрая им занесох служебни бележки от родилното, че децата са с ниско тегло и не подлежат (засега) на ваксинации. По злощастно стечение на обстоятелствата и моя лош късмет, точно пък тогава си сменях и личната карта заради изтекъл срок и това допълнително ми усложни бюрократичните занимания. Но мисията скоро беше успешна.
Малко след като изписаха бебетата от болницата, най-после големият беше приет в детската градина – вече бяхме с огромни привилегии с три деца до 3 години. Само че всички доктори, с които контактувах, забраниха изрично контактите на тези крехки организми с всякакви хора, заради това, че са потенциални носители на вируси. Оттук следва, че посещаването на бацилиеносната детска градина беше табу. Цяла една година прекарах в жонглиране с три деца с различни нужди. За тази организация на време и ресурс би ми завидял и мениджърът на годината. Нямам и седмица в календара си без поне един час за доктор. Понякога се чудех как да се клонирам, за да заведа в един и същи ден едното дете на гимнастика, заради изоставане в двигателното развитие, второто – на плуване и третото – на пулмолог заради зловеща кашлица. Чувала съм от приятелки за нещо, наречено „свекърва“, но така и не разбрах откъде се купува.
Поради множеството увредени от преждевременното раждане органи на близнаците се оказа, че можем да минем на експертна лекарска комисия, която да определи степента на уврежданията и да се борим за допълнителни помощи от държавата заради скъпоструващите прегледи, рехабилитации и медикаменти. Започна моята сага, наречена ТЕЛК. Първо трябваше да взема направления с кратко описание на заболяванията от личния лекар. След като той няколко пъти ми отказа, поради липса на време, записах два поредни часа по 15 минути през интернет и отидох да пишем необходимите документи. Докторът хич не беше доволен: „Нямам време да пиша това сега. То ще ми отнеме поне един час. Ето тук един чака вече от две седмици. То е все едно книга да седна да пиша… Защо не звънна по телефона, че за това идваш?“ Казах, че е защото никога не вдигат телефона. Докторът: „Ами пациенти ли да преглеждам, телефона ли да вдигам?“.
Около седмица по-късно, след похабени нерви, разправии и ревове, двата документа от по половин страничка бяха готови. Отидох да ги нося където трябва. Готово. До месец чакаме отговор какво следва в писмен вид по пощата. Мина месец, аз вече съм изкривила пощенската кутия от проверки. Обадих се по телефона да питам какво става. Не можели да ми дадат такава информация по телефона. Благодаря и тръгвам да затварям, когато гласът отсреща се смилява над мен: „Чакайте, чакайте, кажете ЕГН-то.“ Вероятно уцелих джакпота на стотния позвънил. Казвам данните на едното дете и се оказва, че писмото е изпратено. Само че не на нашия адрес, а в еди-коя си болница, не-знам-си къде. Добре де, ами на другото дете? Слава Богу и неговото писмо на същото място. Уреждам детегледач и хуквам натам. На вратата пише: „ТЕЛК – Справки само в понеделник от 14:30 до 15:00ч.“ Половин час седмично! Естествено, денят в който аз попаднах там беше вторник. Опитах да се моля на някакви служители за информация, но безуспешно. Има си срокове за всичко все пак, а следващите ДВА понеделника са почивни дни. Наистина такъв ми е късметът. Три седмици по-късно се озовавам на същото място, но в подходящото време. В тясното коридорче са се наблъскали 30-тина човека, които чакат да бъдат обслужени в този половин час. Естествено ставам свидетел на скандали заради предреждане, кихане, кашляне и груб тон. Доживях и своя ред, влязох в стаичката и ме застреляха с новината: „Вчера сме ви изпратили писмото на адреса. Чакайте си го вкъщи.“
Очаквам до година-две да има развръзка на събитията и тогава ще пиша пак.
Снимка на корицата: Ryan McGuire
