Французите са казали, че любовта на мъжа минава през стомаха. При нас със сина ми тази поговорка е факт и никога не отказваме на някоя и друга вкусотия.
Разбира се, у дома готви предимно мама, а и тя е страхотна готвачка, която от раз засенчи превъзнасяните дотогава от мен манджи на майка ми и баба ми. Мен пък рязко ме отказа от дотогавашната ми кулинарна гордост да правя вкусна мусака, боб, кюфтета и гол зелник от Широка лъка, така че ме остави за надзорник на салатите, рибата, мезетата и напитките, сиреч нещо като нереализиран готвач стажант на минимална заплата.
Понякога обаче все пак се налага и мъжете в къщата да вземат нещата в свои ръце. Пардон – черпака, не нещата. Било защото мама е болна или уморена, било защото Младши е болен и се налага двамата да оцеляваме някак сами в къщи и то без да умрем от глад.
Тогава се намесваме аз и наследникът. В екип.
Не знам готвенето ли е купон или купонът е готвене, но при нас тези неща са в страхотен микс. Често цапащ, хабящ продукти от първа необходимост и утежняващ семейния бюджет, обаче ужасно вкусен.
Бащинско-синовното готвене обикновено стартира с индианския боен вик: „Тате, дай да омацаме кухнята!“, но иначе си има ред, приоритети и правила.
Правило №1 – без сол, кисело и люто!
/Понеже синът ми от бебе обожава да соли всичко по много, нещо забранено по принцип, налага се от години да крием солницата я в джоб, я във фруктиерата, я в панерчето за хляб по време на ядене/
Правило №2 – без пържено!
Правило №3 – без консерванти, нитрати и прочее химии!
Факт е, че по този начин пропускаме три четвърти от най-вкусните манджи, които можем да си спретнем двамата, ама няма как, пък и му хванахме цаката.
Когато си правим ежедневните фрешове, повечето остава по пода, кухненските мебели и стените, а останалото си го разделяме по братски и си го изпиваме.
Веднъж седмично двамата правим и сладък чай /с Лукчета и обикновен локум плюс тайно добавяне на малка глава необелен лук, разцепен на четири/, който лекува кашлица, а е и вкусен.
Вкусен е и витаминозният бъркоч от кисело мляко, банан, ябълка и бисквитки, който правим с Камо на закуска и то толкова често, че постоянно чувам неща от рода на „Пак ли, цяла седмица ли ще ми даваш това за закуска?“
Палачинките са ни специалитет. Особено със сладко от ягоди и малини, правено от тъщата… искам да кажа – от баба. Вярно, малко са безформени, често залепват за тигана или за тавана, когато се опитваме майсторски да ги обърнем с подхвърляне във въздуха, но пак се получават нещата. Пък и Младши обожава да пилее брашно навсякъде и да чупи яйца.
Чупенето или беленето на яйца ни е професионално хоби, тъй че Великден си е същински малък празник в мъжката ни кухня, художествено-бояджийски някакъв, при което повечето боя ни е по косата и носа, отколкото по яйцата. Яйца обаче с Камо си готвим и ядем всякакви. Варени яйца, бъркани яйца, печени на фурна яйца, яйца на очи. Важното е да има нещо за чупене. И белене.
С Камо често си правим каша-елда-овесени ядки /която само той яде/ или спагети /които само мама и тате ядат/. И двете произведения на гурме културата обаче цапат адски яко, така че дребният готвач няма нищо против тях, яде или не.
Баницата традиционно е голямо предизвикателство за мен и сина ми. На Коледа аз приготвям и пиша късметите, той поставя късметите и парата. От мен реденето на листите в началото и заливката в края, от него ръсенето на натрошеното сирене – в тавата и особено извън тавата.
През пролетта обичаме да си правим супа от тиквички – вкусна и полезна, а най-вече лесна. Правим я с джанки, тайно набрани от кривата слива пред детската градина, но Камо си ги вади предварително от паничката, защото му били кисели. Не и на мен обаче – то в това ѝ е чарът на тази супичка.
Кюфтета си ги готвим с настърган лук, понеже видите ли принцът иначе не ги яде. Малко, като на баба. Не неговата, сиреч тъщата, а моята. Стържа и плача, режа, ръся, меся, пека, той консумира. С кетчуп.
Салатата ни от краставици винаги е нарязана задължително на надлъжни резени и не е подправена, така че аз ям нещо друго – кисело, солено, люто, ако може.
И разбира се – сандвичи, много сандвичи. Любим ни е от „кръглото саламче“ с кетчуп и краставичка, може и с масълце, и кашкавал, и краставичка, може и с лютеничка, и краставичка, може и с лютеничка, и сиренце, и краставичка. После пак от кръглото саламче. С КРАСТАВИЧКА.
Забелязали сте, че краставичката е зеленчук №1 в мъжката ни кухня и на масата. Младши не може без нея, макар на татко му в невръстна възраст да са му викали „Доматчо“, ясно защо. Така че тараторът у нас се приготвя и се поднася денонощно, седем дни в седмицата, по три пъти. Таратор сутрин, таратор на обед, таратор вечер. Тясно се специализирахме наистина в правенето на невероятен таратор ние в екип – Камен Татко и Камен Батко. Нашият таратор се приготвя с настъргана краставица, чесън, копър и нискомаслено мляко – аз сипвам, той бърка и ми носи това-онова, маха парченцата, залепнали по ножа, капва олио. Готово. Моят е с кубчета лед през лятото, неговият – затоплен демисезонно. Тези дни една приятелка ми даде ценен съвет в тази насока – пасирай, пасирай и пак пасирай. Обмислям да пробутам идеята и на помощник-готвача.
Когато готвим по мъжки в кухнята, искам или не, аз играя ролята на Мастър Шеф Петров или иначе казано на главния готвач, а Камо Младши е помощният персонал. Не защото е по-вързан в ръцете от баща си или му липсва желание, просто автоматично се разсейва с поредната анимация по детския канал или внезапно му хрумва да седне на масичката си и да нарисува манджата, която би трябвало всъщност да готвим в момента.
Ще напиша книга някой ден, викам си, за готвене. Време е да изкарам някой лев от цялата тази кухненска лудница. Да има пари за продукти. И за почистването после.
Ще издам кулинарна книга, решавам, после ще спретна едно готварско ТВ шоу и ще отвея Ути Бъчваров отвсякъде.
Естествено, синът ми ще е на корицата на книгата и на шапката на кулинарното предаване. С краставица в ръце. Стъпил на палачинка.
Снимка на корицата: pixabay.com
