Големите усмивки Приключения

Само мама да не знае

Само мама да не знае

Човек и добре да живее, един ден остава без работа или както е в случая – започва да работи от вкъщи, и ето, че в един момент на плещите му ляга най-сладкото, но и най-тежко бреме – гледането на детето. Запазена обикновено за мама територия, тази „табула раза“ се оказва в крайна сметка занимание самотно, потно и доста изнервящо.

Първата сутрин, в която по някаква причина синът ми не е на детска градина /студ и сняг, болести, нечий каприз/, минава как да е.

Пускам му детския канал /слава Богу, те са поне десет в тази кабелна/, давам му един натурален сок от ябълка и едни кубети /да, да, знам, че са вредни/, после пъзела с Немо, кубчетата, книжката за оцветяване /вярно, това не са споделени с тате игри, но…/, и си осигурявам час-два, в които мога да работя на компютъра в относително спокойствие.

После обаче на сина ми, който е будно и дейно дете, като повечето деца на тази възраст, всичко това му омръзва и увисва на врата ми. Ще трябва да се играе с колелото, на гоненица около масата, на невидимото чудовище, на криеница, на „конче“, с топката и балона, с колите и войниците, и какво ли още не, мисля си мрачно и с обреченост в жеста затварям лаптопа.

Божеее, викам си, майка му няма да я има поне до 6 часа вечерта. Само дано не си удари главата в ръба на масата това дете, да не падне от дивана, да не бръкне в някой контакт или – недай си Боже – да го заболи корем или пък да вдигне температура. Все пак първият ден, посветен на менталната, кръвна и прочее връзка баща-син, минава как да е без особени инциденти.

Пробутвам му с известни усилия закуската – мляко с банан и бисквити, после обяда – така любимият на двама ни таратор и кюфтета с картофки /“ти не знаеш как да ме храниш, мама никога не ме покапва“/, приспиваме се с огромни мъки следобед /не без помощта на Спонджбоп, Гъмбъл и Франклин на РАБОТНИЯ ми лаптоп/, после отиваме до тоалетната, което само по себе си е едно дълго, изнервящо и незадоволително изживяване и ето най-накрая часът е 6 вечерта, интеркомът звъни и мама, пардон – Спасителят – най-сетне се завръща.

Най-сетне!

Сядам отново пред компютъра, защото работата не чака, а мама поема тежкия хомот, сиреч – грижата за наглеждането, забавляването, храненето, къпането и приспиването на свръхактивния 4-годишен дребосък. Лека нощ, Маша и Мечо!

Да, обаче и утре е ден. И още един. И още един…

Ще се феминизирам съвсем, викам си. Или това дребното ще ми изкара нервите. Ама няма как. Пък си мечтая и за една малка дъщеричка /“Този път ти ще я раждаш“, коментира мама/. Да видим. Докато в спалнята майка и син се приспиват, сядам и натраквам на компютъра списък със забавления, с които да си облекча живота и непосилната задача да съм поне донякъде добър, не много мразен и грижовен баща.

Сложна работа, но още на другия ден я привеждам в действие.

– Камо…,- казвам подкупващо, – трябва да отидем до банкомата да изтеглим малко парички, после ще прескочим до онзи хуууубав голям магазин до МОЛ-а да напазаруваме и – да – ще ти купя играчка. Даже две. Да – и шоколадово яйце.

Номерът с играчката май минава, така че с дружни усилия навличаме чорапогащника /кое е предница и кое задница, да му се невиди?!/, чорапите, ватираните гащи, пуловера, суитчъра, якето, ръкавиците, шапката, шала и ботушите, и излизаме в снежна Варна.

Снежна Варна не е като снежна София, още по-малко като снежен Русе. Кал, киша, лед, малко сняг. Ние обаче искаме да се бием със снежни топки, да правим снежен човек, да се пързаляме и да оставяме следи от телата си в снега. Криво-ляво намирам едно заснежено място и изпълняваме набързо набелязаната програма, после все пак вземаме парите и пазаруваме, най-вече играчките и шоколадовото яйце, разбира се.

И така минават дните, седмиците, месеците, сезоните.

Безработицата /или – работата от дома/ продължава, героичното самотно бащинство в работно време – също.

Проблясъци:

Болен съм, хванал ме е кръстът, не мога да играя на конче, да се въртим във въздуха, да пълзя около масата, да го вдигам на тоалетната чиния. Ама няма как. С голямо усърдие стискаш зъби да си поиграеш уж за малко и все се уговаряте, че е за последно, ама той нали така горещо те моли с ония големи очи като на мама и все ти се моли – още малко, за последно, тате…, тъй че се предаваш и пак си конче, после пак си пиеш магнезия и болкоуспокоителните.

Късна есен е, наближава варненската зима и двамата всяка сутрин чакаме на прозореца снега, ама на – Варна е все пак това, морето, почти субтропичен климат, и снегът, по който трябва да мине шейната на Дядо Коледа, завалява най-сетне някъде през януари… Все пак…

Следобед е, по някой канал ще дават онзи филм с Джак Никълсън, дето го чакаш от седмици. Въпреки това цял ден гледаш детските канали и коментираш /вече с апломб/ какви ги вършат този път Спонджбоп, Франклин, Гъмбъл и Кларънс.

Пак сме болни, този път ни боли коремчето. Така че ставаш и чичко доктор, мажеш коремчето с топло бебешко олио, съставяш строга диета, нищо, че пациента иска сладко, даваш капки и разтваряш хапчета под час, за всеки случай мериш температурата и плашиш, че ще го заведеш в болницата на инжекция ако не слуша и не си изяде здравословната храна, полята със здравословни билкови чайчета, приготвени в ранни зори от мама, преди да тръгне на работа.

Лято е

Снимка: pixabay.com

Лято е. Плажно време, все пак сме варненци. Няма да тръгнем по моловете, я, или по планините. Затова чинно приготвяш банските, плажните кърпи, чадъра, надуваемата топка, надуваемия басейн, цял куп пластмасови играчки, кофички, водни пистолети, плажното масло и бебешкото олио за слънце, слагаш в раницата сок, вода, банан, нещо за гризкане, после товариш всичко в колата, товариш и малкия принц, вързан здраво за престола му на задната седалка и потегляш вече потен към плажа. Плажът е хубаво нещо, викам си, стига да си с подходяща компания, да има някоя и друга ледена биричка или ментичка с мляко, ама това тук не е плаж, а летен ад край морето. Ролбата. Ролбата няколко пъти. Пак на ролбата… Вече ти се вие свят, ама на сина му харесва. Вместо да се излегнеш на шезлонга с бира и последната книга на Педро Хуан Гутиерес в ръка, строиш пясъчен замък след пясъчен замък. Вместо да носиш мохито с много лед на някоя мадама, носиш кофа след кофа с вода от морето за поредната порция пясъчни фигурки от пластмасовите форми, наредени като малка джуджешка армия под чадъра. Вместо да се гмурнеш за миди на скалите с приятели, които после ще изпечете на тенекия край същите тези скали и ще ги полеете с бяло вино и бира, гмуркаш се да търсиш раче за кофичката с морска вода, интересни камъчета, морски игли и рапанчета. Вместо да се усамотиш някъде в зноен размисъл под слънцето за смисъла на Живота, Вселената и Всичко останало, си правиш компания със… Сина си… Хубаво е в крайна сметка, мислиш си уморено на връщане от плажа привечер и се усмихваш с любов, докато принцът тихичко похърква на престола си отзад, надлежно препасан с обезопасителния колан.

Вечер е. Най-сетне. Опитваш се да се скатаеш и този път, за да не разказваш втръсналите отдавна и на двама ви приказки – за Лукчо, Ледената кралица, Джуджовците и Великанчетата, Трите прасенца и прочее, ама не. Пак ще се чете. Или поне образно казано. Синът ти обожава ти да му измисляш в движение приказки /нали си голям журналист и писател, алооо!/, така че пак си изнуден и пак фантазираш с уморената си глава. После пък той ти разказва неговите си „приказки“. И разказва, и разказва, и разказва… Неусетно заспиваш, колкото и да се бориш с дрямката, унесен от сладкото чуруликане в нощта. Синът ти – 4-годишният – се подсмихва, тихичко те дозавива с одеялото, после се пресяга и угася нощната лампа.

Шшшт… Лека нощ, тате!

До утре.

И – само мама да не знае…

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Камен Петров

Камен Петров

Завършил е българска филология в Софийския университет, но така и не е преодолял страха си да излезе на дъската в класната стая, за да преподава, макар през годините да е водил редица радио и ТВ шоута, рок концерти, конкурси и фестивали. Цели 18 години изкарва хляба си с журналистика, а междувременно пише късите си разкази и дълги романи, текстове за песни и рекламни клипове, сценарии и пиеси, води и собствен блог. После решава, че днешната т.нар. "журналистика" вече не го интересува и подгонен от новите приоритети в живота си (има син на 4 годинки, който също се казва Камен), се опитва да избяга от коловоза ѝ, работейки като барман, куриер, шофьор, ПР, таен агент, музикален мениджър, редактор. Носител е на редица награди за журналистика и литература.

Интересуват го неизменни неща като семейството, любовта, децата, писането (и четенето), пътуването, морето, домашните му любимци. Винаги се е стремил и да се развива постоянно (един ден не е загубен, ако през него научиш нещо ново, дори това да е просто една рецепта за различна салата, както обича да казва една негова приятелка).

Facebook коментари

Оставете коментар