Нали го знаете Принца От Приказките? Сещате се – онзи красив младеж със страхотно чувство за хумор, който носи мозъчните гънки на Айнщайн и смелото сърце на Батман; който е готов да се пребори с цялото зло на света, само за да ви накара да се усмихнете; който обсипва дома ви с цветя на всеки празник и ви разхожда с яхтата си из Средиземно море всеки уикенд. Ами… знаете ли какво – не го искам.
Никога не съм споделяла общоприетата представа за Господин Идеален. Още в ученическите си години разбрах, че твърде красивите представители на силния пол носят предимно неприятности – твърде високо самочувствие, прекомерен интерес от страна на другите жени, излишна суета. Романтиците също не успяха да спечелят интереса ми, просто защото самата аз не съм склонна да правя такъв тип жестове и съответно трудно оценявам усилията в тази посока на отсрещната страна.
Моят Принц беше малко по-нестандартен. Усмихнат, приятно небрежен, готов да сподели любовта ми към късното лягане и дългите неделни сутрини. Не съм рисувала точния му образ в главата си, не съм го търсила трескаво и не съм определяла крайния срок за намирането му. Не съм сигурна дори, че съм знаела за съществуването му – може би просто се е мяркал за кратко в мислите ми по пътя си към нечия чужда глава.
Днес, почти три години след раждането на дъщеря ми, Моят Принц изглежда като финалист в „Пълна промяна“ – претърпял множество интервенции и смътно напомнящ прототипа си. По всичко личи, че този „усмихнат, приятно небрежен, готов да сподели любовта ми към късното лягане и дългите неделни сутрини“ младеж е емигрирал безвъзвратно от главата и сърцето ми. А на негово място се е задомил мъж, който може да приготвя вкусни сандвичи, да не повръща при вида на пълен памперс и да обича най-умореното, безпомощното, истеричното и несправедливото ми Аз.
Снимка: pixabay.com
Какво се е случило с Моя Принц ли? Ами, превърнал се е в Татко. Защото когато става дума за оцеляване в домашни условия и отглеждане на малки човеци, принцовете обикновено не са от особена полза. За разлика от тях обаче, Бащите са. Говоря за Бащите с главно Б – онези, които не се страхуват от безсънните нощи, могат да понесат тонове бебешки плач и да сготвят прилична вечеря от подръчни материали. Същите, които доброволно склоняват да пропуснат финала на УЕФА, за да погледат бебето, докато вие вземете първите за седмицата ви пет поредни часа сън.
И не че имам нещо против кралските особи. Съвсем не. Мисля си обаче, че принцовете и принцесите трудно биха се справили с предизвикателствата на семейния живот и твърде вероятно биха абдикирали още в първите месеци след коронясването им като родители. Ето защо, ако Принцът От Приказките почука на вратата ми утре (разбира се, оборудван с пищен букет от рози и с годежен пръстен в ръка), ще му връча кутия шоколадови бонбони за разкош и ще го пратя да омайва някоя друга кандидат-принцеса. А после ще си сипя чаша вино и ще послушам как в съседната стая Таткото на дъщеря ми разказва приказка за лека нощ, пълна с вълшебства.
Снимка на корицата: pixabay.com
