И така. Бебето се ражда и мигом се превръща в неизменна част от щастливото ви, уплашено, незнаещо какво да прави семейство. Първите месеци отлитат като безсънна приказка, в която не сте много наясно дали сте от добрите или лошите герои – единственото нещо, за което сте категорични е, че адски много ви се спи. Следващите месеци запълвате с обезкуражаващи опити, свързани със захранването, прохождането и приучаването към гърне. И тъкмо когато сте на ръба да минете и това ниво и да развеете победоносно грамотата „Най-добър родител“, на прага ви идва ново предизвикателство: връщане на работа, придружено от неизбежна раздяла с детето.
За мен този миг предстои да настъпи, точно две години след раждането на дъщеря ми. Твърде скоро според баба ми, за която детската градина е „инкубатор на вируси“, и по-късно от необходимото според работодателя ми, който смени двама мои заместници, никой от които не успя да дочака завръщането ми.
Дали съм сигурна, че избирайки детската градина взимам възможно най-доброто решение? Абсолютно не. Най-вероятно вие също няма да сте. Всъщност шансът да бъдете убедени в правотата на решението си, каквото и да е то, е твърде малък. Можете да изберете да го връчите в ръцете на баба му, да наемете бавачка у дома или да се доверите на модерните напоследък родителски кооперативи. И всяка една от тези опции ще носи относително сходно количество угризения и съмнения, които няма да ви позволят да отпразнувате подобаващо новината, че скоро ще можете да изпиете сутрешното си кафе все още топло, без примеси от пластилин или други нетрадиционни добавки.
Снимка: pixabay.com
Не е ли твърде рано за детска градина?
Това е въпросът, който най-често получавам, когато споделя, че детето ми ще тръгне на забавачка, седмица след като навърши две години. Всъщност не знам отговора. Изчела съм доста по темата и съм наясно с основните „за“ и „против“, но въпреки това не го знам.
Подозирам, че за мен самата още дълго ще бъде твърде рано да се сблъскам с действителността, в която аз вече не съм единствената фигура в живота на беззащитното ми момиче. Убедена съм, че тя също би прегърнала с отворени обятия идеята да прекара още поне година вкъщи с мама, където е топло, сигурно, няма с кого да делиш играчки и можеш да поръчваш храна на воля. В главата ми обаче се прокрадва тайната мисъл, че след година нещата няма да са много по-различни: аз все така ще искам да я запазя само за себе си „още малко“, а тя едва ли ще е по-склонна да споделя играчки.
Не те ли е страх?
На този въпрос, за разлика от предишния, имам категоричен отговор. Страх ме е. Страх ме е от сутрешните раздели, от лошите учителки, от агресивните другарчета, от млякото с изтекъл срок на годност. Страх ме е, въпреки че рядко гледам телевизия и съм пропуснала повечето от зловещите репортажи на тема „Ужаси в детската градина“.
Избрах градина, препоръчана ми от приятел. Посетих мястото лично, запознах се с директорката, постоях в двора при учителките. Следя Facebook страницата им и ликувам всеки път, когато качат снимка на усмихнато дете, защото приемам тези кадри като доказателство за това, че мъниците там се чувстват добре. Знам, че е глупаво, но оценявам високо всяка намеса, която повишава увереността и спокойствието ми.
Понякога, докато мантрата „няма нищо страшно в детската градина“ по инерция звучи в ума ми, си напомням, че в същата тази минута милиони деца по света гладуват или се провират между прелитащи куршуми. Тогава колебанията ми за това дали да излъжа директорката, че отрочето ми е алергично към лактоза, за да не му пробутват грис или мляко с ориз след всяко хранене, отиват някъде много надалеч, може би километър или два след „по дяволите“.
Снимка: pixabay.com
Ами ако не свикне?
Ако това изречение можеше да приеме формата на вода, в последните месеци щях да съм се давила в него стотици пъти. Всеки път, когато се сблъсквам челно със сълзите на дъщеря ми, която не иска да се отдели от мен, дори за да отида до магазина, буквално се губя в тревоги и опасения за предстоящата раздяла. Как ще се справи с целодневната детска градина, щом приема така трагично 20-минутната ми квартална разходка?
Наскоро обаче през ума ми мина мисъл, към която се старая да се връщам често. Същото това дете, което безумно много се плаши от миксера и прахосмукачката, през последните две години се е справило с немислими предизвикателства: научила се е да комуникира на непознат за нея език; усвоила е техниката, наречена „хранене“ и дори е изградила собствени правила и предпочитания; придобила е двигателни умения, които ѝ позволяват да превърне един сравнително подреден дом в съвършен хаос за броени минути. И – най-вече – оцеляла е въпреки многобройните грешки и пропуски на неопитните си родители.
Разбира се, че ще се справи с детската градина! Всъщност подозирам, че би се справила и със зоологическа градина, ако се наложи да пребивава там. Защото лично аз вярвам, че двегодишните притежават (не)подозирани възможности, които ги правят едни от най-адаптивните същества на Земята. И ако има нещо, което може да подобри адаптационните им способности, то това са обичащите, подкрепящи и уверени майки – добре наспани и събудени от чаша горещо кафе, без пластилинови примеси.
Снимка на корицата: pixabay.com
