Баби и дядовци нямате ли?

Толкова е хубаво да си гледаш сама децата… Това време е супер важно за тях.

Аз си мълча.

Баби и дядовци нямате ли? Да помагат.

Ми не.

И как се оправяте? Ти си тръгваш след 7 ч. от работа. И днес не съм те виждала цял ден да излезеш навън. Много задачи си имала.

С тези въпроси завърши една гадна сряда. Гадна, защото имах 2 вътрешни служебни срещи – едната дълга, другата безсмислена, събитие в Министерството на икономиката, ядосах се на шефката, оцених броя на свършените за деня задачи като незадоволителен, написах си задачите за следващия ден – над 14 с различна спешност и важност, не се бях наспала, бях яла само един кроасан с боровинки и една грахова крем супа. Крайно крива сметка.

И напълно непознат човек, с когото просто си симпатизираме, ми задава въпроса как се справям.

Справям се. Ей тъй – с неспокоен сън, с безпричинен рев. С назидателен разговор с големия син. С „Ооо, няма ли да спреш най-сетне“ минала мисъл, докато малкият ми син не спира да ми говори през и върху всички, с които си комуникирам, гледам филм или чета книга. С искрен смях, породен от изречението „Отворих си очите и се наспах“, сутринта в 6:20 ч. от устата на 3,5-годишния. С „това е новата ми майка“, защото съм с необличана досега рокля, която е харесал 8,5-годишният. С приятели, които ми разказват вицове. С разходка по улиците на София без цел и задача. С приятелка, която ми казва в неделя сутринта – 10:30 е, искаш ли да пиеш с мен един компот (да се разбира Aperol Shpritz). С един прекрасен човек, който ми готви ребра, пържени картофи и ми налива при нужда чаша италианско вино.

Кога си виждаш децата? Не искаш ли да си повече време с тях? Всъщност ти излиза много скъпо да си гледаш децата.

Странни хора са хората, както обичам да казвам.

Хем е важно да се запази традицията цялото семейство – три поколения примерно, да живее заедно под един покрив, хем се оценява високо да не живееш на едно място със свекървата или с тъщата, хем добре, че има кой да ти гледа децата, хем ама как се оправяш без помощ.

Балансът е такъв, какъвто си го направиш. Защото няма как да си multitasking, тъй като реално извършваш всички дейности една след друга, като приоритизираш своевременно.

Поради една или друга причина живеем без баби, без дядовци наоколо. За да успяваме с мъжа ми да си прибираме децата в някакво нормално време от държавните заведения, които посещават – детска градина и училище, се доверяваме на баба под наем. Иначе казано, детегледачка. Дали са щастливи децата от това – не знам. Мисля си, че да. Тя ги обича като собствени внуци, трепери им като истинска собствена, тяхна, родна баба. Върши същите глупости за тях или спрямо тях, които би направила моята или неговата майка. Колкото и да и плащам, това отношение не мога да и го платя. Късметлийка съм.

Работата ми е такава, че ме изнервя, но и ме докарва до адреналинови върхове от кеф. Прост комуникатор се оказах накрая, след 18 години трудов стаж на различни позиции в различни фирми и сфери на икономиката. Както коментирах с един любим колега, никога не съм си мечтала да стана маркетолог. Но ми се отдава и си мисля, че се справям доста добре. Overall, както се казва. 🙂

Има дни, в които обувам високите токчета в 7 сутринта и ги свалям в 4 часа сутринта на следващия ден. Има дни, в които искам само да спя, без да ме закача никой. Има дни, в които излизам с децата сутринта в 9 и се прибираме вечерта в 9. Видели сме се с две-три компании – възрастни и детски, карали сме колела, ролери, просто сме висели в парка или сме минали на гости, или са ни дошли на гости. Има дни, в които ги виждам просто спящи и за 1 час сутринта, докато ги заведа там, където трябва да са.

Със съпруга ми сме заедно 13 години, от 12 живеем заедно, от 9 сме семейни.

Зад гърба си имам едни 16 месеца, в които работех и днеска, и нощеска – по 18-20 часа, и събота, и неделя, без 3-март, 22-ри септември, Коледа и Нова година. В 7-те дни отпуск, разпределих работата си върху 5 човека. По това време имах вече тригодишен младеж. Като си говорим с мъжа ми сега за онзи период, коментарът му е: „Ти си мислеше, че ни виждаш, но всъщност присъстваше само физически.“

Мъжът ми работи почти пълни 2 години на място, където излизаше сутрин в 6:15 и се прибираше в най-добрия случай в 20 ч. И започваше да говори с двете ни деца и мен към 8:30 – 9 ч. вечерта. Просто защото умората не му позволяваше да се усмихне дори. Все още имам чувството, че изобщо не е бил с нас през това време.

Дали това ни е правило щастливи? Дали децата са се чувствали добре?

Не знам.

Как остава време за семейството и за кариера? С взаимно разбиране и желание. С определяне на границите и споделяне кое е важно за теб в момента. Като даваш най-доброто от това, което можеш и се надскачаш. Което става само, ако другият до теб прави същото.

А децата са щастливи и самодостатъчни сами по себе си. Единственото, което искат е да се чувстват обичани.

Снимка на корицата pixabay.com