Големите усмивки Приключения

Живот с бебе или живот, изпълнен с приключения

Живот с бебе

Може би сте присъствали на разговори между майки от типа на: „Колко зъбки имате вече? Ааа, четири, е, ние вече имаме шест“ или „Вашето проходи ли вече? Не?! Ооо, нашето проходи още на десет месеца!“. И родителите гледат победоносно и изпълнени с гордост, понеже тяхното детенце е, видиш ли, по-развито, по-умно и изобщо по- от всички останали. Не така обаче трябва да се гледа на нещата. Всяко хлапе е само за себе си и всяко открива света по свой начин, със свое темпо и свой, напълно индивидуален почерк. И точно това е интересното – всеки ден за бебето във все още непознатия свят е едно истинско приключение както за него, така и за вас, мили родители. Ако имате малко повечко търпение и желание, вие можете да превърнете тези изживявания в незабравими спомени за вас и вашето детенце. Важното е да се въоръжите с време, търпение и по възможност с фотоапарат или телефон. Колкото до това как точно и кога ще се случат при вас емблематичните неща като първите стъпчици, първото самостоятелно хранене или прозрението за какво служат шарените моливчета, нека това реши вашето хлапе. Насочвайте го, показвайте му, но по възможност не го насилвайте и не проектирайте върху него вашите очаквания, само защото на съседката от вход „Б“ детенцето е проходило преди вашето или защото сте слушали разкази от майките си за това колко добро и възпитано дете сте били вие, пък вашето е разглезено и непослушно.

Аз поне винаги съм се придържала към тази максима. Нужно е да показваме на децата си всичко и да им обясняваме на разбираем за тях език, но не и да настояваме прекалено много или да им се караме, когато правят нещо грешно, защото, знаете ли, по този начин родителят, макар и с добри намерения, ограбва емоциите на детето си, без дори да го осъзнава.

Така аз успях да запазя усмивките на всички вкъщи. Оставих детето да ме води по пътя към израстването му от бебе към малко човече. Да, отвори ми се много работа, не беше и все още не е лесно, но малката прави всичко с желание и интерес, което в крайна сметка според мен е най-важното. И да, прави доста бели, но нали затова е дете 🙂 .

Беше що-годе лесно

Снимка: pixabay.com

Беше що-годе лесно докато пълзеше, но когато проходи, стана страшно – всичко се пипа, за каквото не може да пипа се мрънка, мистериозно се сменят местата на неща из къщи за части от секундата, някои от които после се търсят с дни и какво ли още не. Рисува се по стените (добре, че латексът може да се мие), котките се скубят и дърпат (добре, че са добри и не я дерат) и т.н., и т.н. С малко обяснения и време обаче детето се научава постепенно да не прави някои неща и което е най-хубавото – след една определена възраст осъзнава и защо. За драскането още не можем да се разберем, но котките си отдъхнаха. Освен че се научи да ги пипа леко, наскоро се научи и да казва думичката „гали“. Е, има и неща, за които този принцип на възпитание не важи. Няма как да обясним с търпение и повторения защо децата не пипат ножове или защо не бива да се виси през терасата, но мисля, че всеки добър родител може да открие правилната формула за съчетаване на свобода и забрани и да постигне добър резултат на всички нива.

Каквото и да правим обаче, никога не можем да предвидим каква ще е следващата пакост – и е весело и е натоварващо понякога. Наскоро дъщеря ми ми изхвърли телефона в кофата за боклук и повярвайте ми, отне ми приблизително два часа докато преровя цялата къща, за да стигна накрая до боклука. Друг случай, с който ме остави в ступор преди дни беше с пералнята – минала нашата и врътнала термостата на 80˚С докато върви програма. Еми, после всички дрехи ѝ ставаха (излишно е да казвам, че не бяха нейните). И такива ми ти работи…, ако се въоръжите с чувство за хумор, може и да не изгубите самообладание дори и когато се понасъберат повечко пакости за един ден. За размазаните банани в кошовете с играчки, нежно поставените кюфтета в джобовете на мама или изровените шкафове изобщо няма нужда да се говори – това е ежедневие за семействата с бебе или малко детенце. Който няма дете вкъщи изобщо не подозира колко изобретателни са в правенето на бели.

За мен обаче е важно друго – не какво е изцапала или счупила дъщеря ми, а дали разсъждава, дали учи и дали се забавлява. При отглеждането на децата фокусът не трябва да е поставен върху нас, родителите, а върху тях. Затова и споменах родителските очаквания и амбиции. Нека не превръщаме неудачите в драма, белите в проблем и нека оставим децата да се развиват по начин, който им доставя удоволствие. Само така малчовците ще имат детство, изпълнено с весели приключения, а ние, възрастните ще имаме незабравими спомени с тях.

И сериозно – ако можете, снимайте 🙂 !

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Ива Караславова

Ива Караславова

Щастлива майка на дъщеричка и две котки. Завършила е СУ „СВ. Климент Охридски“ със специалност „Немска филология“, има магистърска степен по специалност „Връзки с обществеността“ от същия университет. Работила е като асистент кореспонденция и връзки с обществеността, преводач и редактор, ръководител на търговски отдел и др. В момента е в отпуск по майчинство, но актуалната заемана длъжност е техническа поддръжка в ИТ сектора. Обича пътуванията, четенето и спорта. Занимава се също с графичен и уеб дизайн. Иска да има повече време и възможност, за да помага на бездомните животни. Мечтае за това някой ден да забранят попфолка.

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.