Знам, че има родители, които очакват бъдещия си наследник в конкретен „формат“ – сигурни са какъв е полът му още при вида на втората чертичка от теста за бременност, убедени са какви ще са на цвят очите му, а някои дори предугаждат кариерните му предпочитания. Има и такива като мен, които не разполагат с ни най-малка представа за това какво е закодирано в гените на малкото човече и нямат никакво намерение да пилеят време и фантазия в разгадаването на тази мистерия. Дори ние обаче, които сме лишени от всякакви гадателски амбиции и способности, кътаме в себе си по някоя и друга тайна надежда. Моята беше свързана с четенето.
Някак си по подразбиране очаквах, че част от най-хубавите преживявания с все още неродената ми дъщеря ще бъдат свързани с четенето. Може би защото самата аз пазя свидни спомени от детството си, пълни с шумолящи страници. Може би защото много ми се искаше (и все още е така) детето ми да има и друга представа за буквите и думите, извън тази, която се побира в монитора или дисплея на телефона ѝ.
Снимка: pixabay.com
Мисия Четене започна още докато бях бременна, продължи в родилното отделение и се пренесе заедно с мен и бебето у дома. Разбира се, не всичко вървеше по план. Оказа се, че вечерното четене в третия триместър може да трае не повече от 3 до 5 минути, последвани от внезапно и сигурно заспиване. В родилния дом пък имаше неочаквани препятствия, дължащи се най-вече на необуздан хормонален дисбаланс, в следствие на който концентрацията беше твърде рядък гост в главата ми. У дома нещата също не следваха първоначалния график. Като цяло, историята с четенето се оказа близка до тази с отглеждането на бебе – нещата се случват чудесно на теория, но практиката няма нищо общо с това. А моята практика недвусмисленно ми показа, че четенето няма място там, където властват коликите и растящите зъби.
Представата ми за малко момиченце, с което заедно прелистваме любими детски книжки обаче продължи да съществува. И ето ни днес – две години по-късно – двете седим на дивана и заедно откриваме нови и нови герои по цветните страници. Тя е само на две и все още не сме на етап четене на приказки, но вече играем с книжките, имаме любими „сценки“ и персонажи, дори закачки. Виждам я как се радва на времето, което прекарваме в компанията на книгите и знам, че скоро ще дойде денят, в който ще ми каже: „Мамо, прочети ми приказка!“. Не съм сигурна дали това се случва, защото тя, като всяко дете, е любопитна и иска да вижда и научава нови неща, каквито има в изобилие на цветните страници; или просто е от този „тип“ деца, които предпочитат такива занимания, пред това да тичат и лудуват. Мисля си обаче, че вероятно аз също имам мъничък принос към случването на любовта ѝ към книгите. Може би дори много мъничък, но все пак…
Снимка: pixabay.com
Още когато планирахме как да изглежда детската стая, държах в нея да има специално място за книги. На роднините ми, разбира се, тази идея им се стори налудничава, защото „има бая вода да изтече, преди да дойде време за книги“. За мен обаче беше важно книгите да бъдат част от света на детето, още от самото му раждане. Щом в детската стая има място за играчки, защо да няма и за книги? По моята логика, то свиква с присъствието им и научава „функциите“ им, точно както се случва с играчките. И така, още преди да изберем легълце и количка, вече имахме шкаф, който да играе ролята на импровизирана библиотека и да побере всички мои детски книжки, вече притежание на дъщеря ми.
Когато казвам „детски книжки“, аз всъщност имам предвид едно малко по-широко понятие. У дома под „детски книжки“ се разбира всяко печатно издание, което е достойно да привлече интереса на едно малко, любопитно човече, жадно за нови цветове и форми. Разбирайте, че в тази категория влизат всякакви брошури, списания и каталози, които са достатъчно атрактивни, за да привлекат детското внимание. „В крачка“ разбрах, че за дъщеря ми е много интересно да разглежда списания за родители например, защото в тях има изобилие от бебета, които тя явно припознава като „свои хора“. Затова с готовност приютявам вкъщи всяка рекламна брошура и списание, от които надничат усмихнати детски лица или други весели герои – за нея тези срещи са не по-малко интересни от тези с нарисуваните животни от истинските книжки.
Четене като процес също е понятие с доста широки граници у дома. Макар в сравнение с миналата година днес дъщеря ми да е много по-склонна да задържи вниманието си върху нещо повече от две секунди, тя все още рядко е в настроение да ме изчака да прочета текста, придружаващ картинките в книжката. Вече знам, че ако искам да я заинтригувам, съвсем не е достатъчно да демонстрирам умения за гладко четене. Това, което тя оценява, е играта. Понякога пеем песни за някое от нарисуваните животни, друг път се препитваме една друга кое животно какъв звук издава или търсим негов плюшен „еквивалент“ в коша с играчки. Изобщо – правим всичко възможно, за да се забавляваме с думите, вместо да ги следваме сляпо.
Снимка: pixabay.com
И нещо много важно, без което смятам, че би било изключително трудно едно дете да заобича книгите – примерът на родителите. Макар графикът ми на работеща майка да поставя значителни предизвикателства пред желанието ми да чета, опитвам се всячески да намирам време за това занимание и това да е видимо за дъщеря ми. Винаги държа книга на нощното си шкафче например – случва се тя да стои на една и съща страница в продължение на седмици, но какво от това?!? Понякога взимам книга и когато ходим на детската площадка. Разбира се, че не успявам да чета пълноценно ─ обикновено дори нямам възможност да прочета едно цяло изречение. За мен обаче е важно дъщеря ми да ме вижда с книга в ръка от време на време – най-малкото, за да знае, че мама също е част от вълшебния свят на приказките.
Снимка на корицата: pixabay.com
