Такаааа. Както всеки уважаващ себе си човек има нужда от почивка от всекидневните си занимания, така и Златната ябълка има нужда от почивка от тримата братя. Веднъж на няколкостотинхиляди години и майката на три момченца е облагодетелствана от съдбата да излезе извън дома с приятелки. За целта обаче трябва да се осигури солидна гарнитура за тройката кебапчета. В случая, тя се състои от татко им и дядо им по майчина линия. Мама е щастлива, че след многобройни безсънни нощи и множество изгубени мозъчни клетки, има шанса да се съхрани психически, изхвърляйки цялото напрежение навън, сред хора, в среда, в която общуването е на по-различно ниво от „агу“ или „непипайтам!“
Мама просто няма търпение да се отпусне и да се позабавлява далеч от детски писъци и бебешки рев. В уговорената дата, инструкциите за експлоатация на тримата Мускетари е връчена на доброволците за отглеждане.
И ето идва най-щастливият ден, когато Покемоните ще са далеч от мен – излизам с грим, прическа и песен на уста. Още нямам представа, че всичко това ще ми излезе през носа. Отивам да се забавлявам. Да празнувам свободата. Имам една вечер, в която няма да чувам „мама“ през 44 секунди.
Изкарвам си страхотно – срещам приятели, пийвам си, запознавам се с нови хора, пийвам си, срещам стари познати, пийвам си, танцуваме, смеем се, пийвам си, хапваме, пийваме, пийвам си и така, неусетно, в шеги и закачки, без аз да разбера, пристига въображаем министър-председател и с голяма ножица реже лентата на съзнанието ми. Благодаря за страхотната вечер на всички и се прибирам като Пепеляшка без пантофката си.
Рязко настъпва страшната сутрин, в която гладни бебешки гърла демонстрират завидната сила на гласа си. Добре дошла отново в света на домакинята в ролята на майка-усмирител-възпитател-звероукротител.
Баща им отива на работа, а от дядо им – ни следа. Естествено, точно в този ден и трите деца са си вкъщи при мен, защото едната баба е на фризьор, а другата – на гости (примерно). Триглавият змей си има своите нужди и се очаква единствено мама да ги покрие. След снощи, след петима мъжки екземпляри в различна възраст, в къщата цари меко казано погром. Чувството ми на отпадналост в този ден е обратно пропорционално на желанието ми за чистене и подреждане. Но колкото и да ми се спи и да ми тежи главата, грижите за тройната коалиция няма как да се избегнат.
Преобличам ги, нахранвам ги. Лошо ми е. Минути по-късно все някой отново има нужда от преобуване. В същото време някой друг не спира да реве. Големият (няма три години) ще извади от хладилника кисело мляко и ще мрънка за айнанче, докато стигна до него ще го изтърве на пода. Бърша пода и ми се вие свят. Звъни телефонът – важно е, бебето вади обувки от шкафа и ги пробва на вкус. Другото бебе обръща гърнето на батко си, което е било напълнено незнайно кога (обикновено не го прави тайно, може да съм забравила). Проклинам хубавото си изкарване снощи и се заричам „никога повече“. Най-после идва времето за следобеден сън. Заслужената ми почивка. Тъкмо заспиват и мама се пльосва по корем, големият се събужда и започва да пъшка тежко. Гори. О не, не и температура сега! Когато термометърът показа 39.3, на педиатърката тъкмо ѝ бе свършила смяната. Едно от чудесата на света е внезапната концентрация на майката в момент, когато потомъкът ѝ е застрашен. Веднага забравих колко ми е лошо и колко ми се спи, само организмът ми, горкичкият си знае. Стомашен вирус се оказа, всичко приключи бързо и благополучно. Добре че и малките не прихванаха. Мама ще си почине в следващия живот.
Снимка на корицата: pixabay.com