Имаме бебе Плюс 1

Твоят мой живот

Твоят мой живот

Един часът на обяд е. Краят на август. Жегата е по русенски неописуема. Още по-неописуемо е обаче състоянието, в което се намирам аз. На границата на лудостта. Крача като побъркан пред АГ болницата и поглеждам часовника си през 15 секунди. Вътре, там горе – на третия етаж – моето момиче ражда. Имам чувството, че всъщност РАЖДАМ АЗ!

И ето ме днес – горд баща на мъничко момченце. Боже! Ще се справя ли?! Имах девет месеца да се подготвя за този момент, но ето че не съм готов, ама никак.

Девет месеца трескаво обсъждахме име ако е момче и име ако е момиче. Девет месеца планирахме и обзаведохме /с кредит/ детската стая, че и целия апартамент – от пасатора и микровълновата, през телевизора и новата спалня, до детското легълце и кошарата в дневната. Девет месеца съм мислил и премислял като какво ще бъде, когато се появи малкото човече и как ще се справя в ролята си на баща, особено след като се бях провалил тотално първия път с онзи разтрогнат брак и с детето, което на практика израсна далеч от мен, без баща.

Твоят живот ще е и мой живот, заричам се мълком аз, вгледан в малката розова топчица, свита в легълцето отвъд стъклената преграда в родилното. Дори и да съм се почувствал като в евтина сапунка, изричайки наум това, голяма работа, наистина го мислех, повярвайте ми.

И ето – наследникът е вече налице, време е да си изпълня обещанията – къде дадени пред майка му, къде пред мен самия. Не мислете обаче, че е лесно.

Разбира се, бях се зарекъл, че и след като се появи детето, ще продължим да се обичаме с майка му както и досега – пламенно, разрушително, до смърт. Да, ама не, както казваше покойният Петко Бочаров. Детето напълно обсеби майка си и за мен останаха огризките. За мен останаха скандалите, недостигът на пари, липсата на време и… диванът в дневната. Ревнувах, разбира се, добре поне, че дребосъкът носи моето име.

Реших, че ще отменям половинката си, когато е преуморена и изнервена /а повярвайте, тя обикновено е преуморена и изнервена/, ще къпя малкия, ще го храня и повивам, ще го приспивам като се събуди посред нощ, ще го лекувам, ако е болен и ще го водя на ясла/градина/лекар/разходка. Работата ми обаче /като журналист в три медии едновременно/, напълно прецака благородните ми намерения. Така че хвърлям боклука, чат-пат мия чиниите, понякога готвя някой боб, мусака или кюфтета и дотам.

Четейки много в интернет и слушайки бабите, бях твърд, че детето от малко ще се научи да спи само в кошарата, а то си има ЦЕЛИ ДВЕ. Твърдостта ми бързо се сломи още в първите дни и до днес Камен Младши спи в спалнята при майка си, а баща му – тоест аз, спи на дивана в дневната, както вече казах. Вече пета година, за Бога!

Ще бъда строг, но справедлив баща, зарекох се преди раждането, няма да го разглезвам каквото и ще да става. Днес синът ми тотално ми се е качил на главата и е факт, че аз развалям дисциплината, въпреки усилията на майка му да въведе някакъв ред в анархията. Един поглед с ония огромни тъмни очи /както беше навремето с майка му/ и строгият, но справедлив баща омеква като желиран бонбон, позволява всичко, прави се на маймуна, участва във всички игри, дава още едно сладко, пуска още едно филмче… да продължавам ли? Работата е ясна – провал.

Ругая и псувам много – холеричен съм, журналист съм и шофьор – това май обяснява всичко. Като се роди детето, се зарекох – точка на това. Точката обаче явно неусетно за мен се е превърнала в многоточие, защото още от момента, в който започна да връзва смислени изречения на неправилен български език, синът ми настоятелно започна да ме пита: „Тате, какво означава „педал“/„тъпанар“/ „мамка му“/ „дърта крава“?“ и т.н., и т.н., сещате се. Съмнявам се да го е научил от „Маша и Мечока“.

Често си пийвам /да повторя ли – холеричен съм, че и журналист при това/, така че си поставих за цел да не пия поне пред детето, камо ли то да става свидетел на ужасяващите агонии, наречени мои махмурлуци. Да се изнервяш и преуморяваш обаче, без при това да удариш едно-две за успокоение на нервите, при мен се оказа загубена кауза. Разбрах това веднъж, когато тогава двегодишният ми син почти надигна чашата ми с водка с лимон, мислейки я за собствената си чаша с вода и лимон.

Ако днес се престраша и сам пред себе си направя един бегъл отчет на тема обещано/изпълнено, картинката по всички точки ще е повече от жалка. Ето накратко част от останалите ми неизпълними химери-обещания, които явно никога не ще се случат – не и в този живот, не и с този син, не и с мен, явно:

– Ще го науча да плува /все пак живеем на море/

– Ще се казва Лейла/Кубрат

– Без синтетични сокове, солети, царевични пръчици

– Ще му пусна дълга коса и ще му пробия ушите /като на татко му/

– Ще пътуваме тримата заедно, както пътувахме преди двамата с мама

– Ще му обръщам повече внимание от на батко му

– Ще го запиша на езда, хокей и тенис

– Ще сменя професията си

– Ще си има собствена стая в къща с двор и куче

– Ще се обличаме еднакво когато излизаме

– Всяка вечер ще му чета приказки

– Никаква телевизия и компютър

– Ще учи английски и руски паралелно с българския

– Ще го науча да си прибира сам разхвърлените играчки

– Ще взема по-голяма и удобна кола

Нужно ли е да споменавам, че нищо от това не се случи? Днес синът ми не се казва Кубрат /хубаво и силно име с вековни традиции/, а Камен като мен, за да може майка му като кресне веднъж името, да ни строява и двамата наведнъж – поне това е моята теория. Камен Младши не може още да плува, да язди и да играе тенис или хокей. На английски брои до 20, но бъкел руски не разбира, нищо, че баба му по майчина линия е чистокръвна рускиня. Гледа телевизия или детски на лаптопа, докато с майка му заспим, като през цялото време се налива със синтетични сокове и гризе „Кубети“, играчките му ги прибирам аз, вместо дълга коса и обеци, майка му купи машинка за бръснене и го стриже късо като новобранец, все така си няма собствена стая, най-малкото пък в къща, а кучето ни е още при баба и дядо на село, където го заточихме още при раждането.

А – и да – все още работя като журналист, не пътуваме никъде по-далеч от кварталния магазин, работното си място и детската градина, и не взехме по-голяма и удобна кола. Продължавам да си карам спортната…

Е, поне до следващото бебе.

Обещавам.

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Камен Петров

Камен Петров

Завършил е българска филология в Софийския университет, но така и не е преодолял страха си да излезе на дъската в класната стая, за да преподава, макар през годините да е водил редица радио и ТВ шоута, рок концерти, конкурси и фестивали. Цели 18 години изкарва хляба си с журналистика, а междувременно пише късите си разкази и дълги романи, текстове за песни и рекламни клипове, сценарии и пиеси, води и собствен блог. После решава, че днешната т.нар. "журналистика" вече не го интересува и подгонен от новите приоритети в живота си (има син на 4 годинки, който също се казва Камен), се опитва да избяга от коловоза ѝ, работейки като барман, куриер, шофьор, ПР, таен агент, музикален мениджър, редактор. Носител е на редица награди за журналистика и литература.

Интересуват го неизменни неща като семейството, любовта, децата, писането (и четенето), пътуването, морето, домашните му любимци. Винаги се е стремил и да се развива постоянно (един ден не е загубен, ако през него научиш нещо ново, дори това да е просто една рецепта за различна салата, както обича да казва една негова приятелка).

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.