Декември има силата да ни измъква от ритъма на обичайното. Да ни потапя във вихъра на празничните мисли и да изпълва дните ни с емоции, непривични за студените дни. Декември е най-добрият измамник сред месеците, защото успява някак да ни накара да бъдем по-добри, по-щедри, по-грижовни и – нека си го кажем – по-луди.
Достатъчно луди, за да може в края на годината повечето от нас да се сдобият с купища опаковъчна хартия, несметни запаси от празнични сувенири, поне пет непредвидени покупки и отчайващо лош баланс по кредитната си карта. А ако в картинката е замесен мъник, на когото му предстои да посрещне първата си Коледа, шансът за прекрачване на границата на нормалността се увеличава многократно.
Когато дъщеря ми се появи на бял свят, вече имах очаквания за някои от предстоящите трудности и неволи, с които е осеян пътят на родителството. Създаването на режим, захранването, появата на първото зъбче, приучаването на гърне – когато си участвал в отглеждането на N на брой племенници и братовчеди, нещата са ти що-годе ясни. Не ми беше хрумвало обаче, че в лабиринта от предизвикателства, редом до коликите и хранителните алергии, се мъдри ТЯ – първата Коледа.
Напълно неподготвена и непросветена, посрещнах ноември без никакви планове за празника. Вкъщи сме здрави, сметките ни са платени, не сме спали от два месеца насам – всичко изглеждаше напълно в реда на нещата. После дойде той. Декември. И се оказа, че съм закъсняла за всичко, пропуснала съм хиляди невъзможни за пропускане възможности и съм провалила всички шансове за сбъдването на Уникална, Вълшебна и Незабравима първа Коледа на отрочето ми.
Разбрах го по време на едно събитие за родители в мола, където млади „родилки“ (любима моя дума) обсъждаха чудесата, които са подготвили за празника. Коледни фотосесии, ръчно направени подаръци, персонализирани картички – последното тримесечие изглежда беше преминало в трескава подготовка за събитие, чието съществуване аз съвсем бегло бях отчела. Нямах друг избор, освен да се паникьосам. Налайквах всички възможни Facebook страници за ръчно направени неща и започнах да поръчвам. Албум за снимки, парцалена кукла, сатенени пантофки – всичко беше избрано и надлежно поръчано.
Разбира се, съвсем не като в приказките, нещата изглеждаха малко по-различно на практика в сравнение с предварителния план. Албумът пристигна в навечерието на Коледа, накичен с послания, които съвсем не очаквах (явно и друга майка беше поръчвала в последния момент и инструкциите на двете ни леко се бяха пооплели), върху куклата липсваше избродираното име на дъщеря ми, а пантофките бяха достатъчно големи, за да поберат не две, а поне четири нейни крачета.
Добрата новина в цялата работа беше, че четиримесечната ми дъщеря съвсем бегло забеляза гореизброените пропуски, да не кажа, че напълно ги игнорира. Зарадва се най-много на пантофите, които се оказаха ефикасна чесалка за венци. Албумът и куклата останаха недооценени както в краткосрочен, така и в дългосрочен план.
Две години по-късно, в един от онези безметежни дни преди Коледа се срещам с приятелка, майка на тригодишно. Пием чай и обсъждаме плановете си за предстоящите празници. И двете нямаме такива. Чакаме почивните дни с надежда, че всички вкъщи ще сме здрави и няма да се налага да чакаме пред дежурните лекарски кабинети. Не сме избрали още подаръци – има време. Не сме украсили домовете си с ръчно направени гирлянди – няма смисъл, така или иначе няма да оцелеят повече от ден-два. И си мислим дали сме луди сега, когато пропускаме цялата очаквана олелия, или сме били луди преди, втурвайки се в празничния хаос в всички сили.
Мисля, че за себе си избирам онази, тихата лудост, която стои настрана от дългосрочните планове и времеемките приготовления. Може би е егоистична и отстрани изглежда като безхаберие, но ме кара да се чувствам спокойна и щастлива. Струва ми се удачен вариант за тази и следващата година, когато дъщеря ми все още ще е достатъчно малка, за да се радва повече на времето, прекарано с мама, отколкото на персонализираните подаръци и ръчно направената украса. После ще видим…
Снимка на корицата: pixabay.com