Дойде времето в живота на малкото ми момченце, в което да напусне семейния уют и да тръгне на детска градина. Естествено, по закона на Всемирната гадост, точно в първия ден за постъпване в градината нито някое от децата ми ме събуди с писъци навреме, нито алармата на часовника звънна (или поне аз не я бях чула). Скочих към 9 и нещо, грабнах горкото отроче от топлите завивки, облякохме се набързо, зъби-мъби, тоалетна, гърне и газ! През цялото време му обяснявам, че отиваме където има много деца, където той ще е най-щастлив, с много нови играчки и т.н. Въпреки това, детето изглежда стресирано, вероятно от факта, че за първи път в живота му аз събудих него, а не той мен.
Лисвам чаша вода пред външната врата като за истински първокласник и аз самата си джапам по нея, защото детето ме е гушнало с жално мрънкане. Грабнала съм го, не само защото ми е мъчно за него, но и защото ужасно закъсняваме. Тичам, а той тежиии. Връхлитам потна, въпреки студа и портиерът ме посреща с думите: „Приемаме до осем и половина”. Разбрах, съжалявам, първи ден ни е, няма да се повтори… Той няма представа, че аз съм заспала когато той е станал тази сутрин, но едва ли и го интересува де. Преди да имам деца също заспивах по това време, но от друго. Винаги съм работела от обяд и съм живяла така, все едно всяка вечер трябва да се отпразнува. Въпреки това сън не ми е липсвал, не и както сега.
Най-странното е, че вече ми долипсва начинът, по който мъникът ме будеше сутрин. Пристига в или само до леглото ми и незнайно как успява да пее около четири песнички едновременно и то на три гласа. Завивам се през глава, но това за наспалото се хлапе нищо не означава. Започва да се опитва да ми нахлузи пантофите на краката, за да ме накара да стана. Как пък нито веднъж не хвана правилния пантоф за правилния крак, не че някога е успял да ми ги обуе де. Идва моментът, в който виждам, че няма да ме остави и съм принудена да стана, защото иначе рискувам да събуди и едногодишните си братя близнаци, които могат така да крещят, че не знам как още съседите не са написали подписка за изгонването ни от блока.
Снимка: pixabay.com
Ставайки виждам, че те всъщност вече са будни, изправили са се в креватчетата си и мълчаливо наблюдават пърформанса на батко си, който вече ме е хванал за ръката и ме влачи към кухнята. Сочи буркана с овесени ядки и крещи БУМБЕНА НЯКИ. Добре, ще направим, но мама иска да мине през банята. Няма как обаче. От стаята вече се чува воят на мокрите дупета и жадни гърла. Бумбена няки за всички. Мама ще отиде до тоалетна по време на следобедния им сън.
И така, цяла седмица това ми липсваше, защото трябваше да ставам от истинска електронна аларма час по-рано, за да ходя да си отмъщавам на малкия певец за почти три години всекидневно (всекинощно) будене.
Но стига съм се оплаквала от ранното ставане заради детската градина. Тя явно си знае работата. Искаш да спиш? Добре, ето ти тая варицела, две седмици ще си стоите вкъщи! И сега отново се будя с коктейл от песнички и ръчкане с левия пантоф по десния ми крак.
Снимка на корицата: pixabay.com
