Колкото повече време минава, толкова по-кратки ми се струват сега онези девет месеца. А тогава бяха не просто 9 месеца, не 40 седмици, а 280 дни. Времето се влачеше бавно бавно, напук на търпението ми. Последните няколко дни обаче търпението избледня за сметка на страха. Появи се нещо като предродилна депресия и се оказа, че наистина съществува такъв термин. Беше планирано Цезарово сечение и с наближаване на датата, сблъсъкът на различни емоции не ми позволяваше дори да се храня.
Страшното свърши в мига, когато чух „Честито момченце! Чуй го как плаче“. И аз плаках. Отново от смесени чувства, но този път щастие, облекчение и нов вид обич. След като състоянието ми позволи да ставам и да се разхождам, веднага слязох на партера на болницата, за да записвам новороденото при педиатър. Едва ли се прави точно така, но аз действам. Пред кабинета беше пълно с чакащи в зимни дрехи, които веднага се отдръпнаха при появата ми. С тъмни кръгове под очите, със стърчащи абокати и по пижама, аз помолих „само да питам нещо“. Нямаше кой от стреснатите погледи да ми откаже. И докторката бе втрещена от появата ми в този вид, но прие новия пациент и се разбрахме за домашно посещение след изписването.
След петдневен болничен престой, дойде време за прибиране у дома. Мъжът ми бе измил колата до блясък, което само по себе си направи събитието по-тържествено. Кошчето за новородени ми се стори прекалено сгънато и затова си държах бебето в ръце. Изобщо изписването си беше пародия – без цветя, без роднини и без снимки. Взехме си новата придобивка, платихме си и си тръгнахме. После вкъщи обаче стана веселбата.
Майка ми дойде и донесе торта – да сме почерпели педиатърката. Освен това, искала да я попита дали фамилията ѝ принадлежи на онзи род, с който едно време са имали отношения прадедите ни. Оказа се, че не. Както и да е. Изварихме тенджери, в които да варим вода за бебето, помогна ми и с основната подготовка за живота му у дома. (А откакто детето стана на две години, предимно тя го гледа и то прекрасно. Мамо, ако четеш това – БЛАГОДАРЯ!) Докторката прегледа детето, даде ценни съвети за отглеждането му и накрая заключи: „Този рев означава, че му се спи“, сложи го в креватчето и той наистина си заспа. Тя откъде знаеше? Е, с времето се научих и аз да познавам сънения рев. Преместихме се в кухнята на уиски, торта и сладки приказки. Посрещам гости, вместо да взема топъл душ и да се пъхна в леглото. С целия си акъл, когато свекърва ми се обади да се оплаква, че не е могла да дойде на изписването, аз ѝ казах: „Няма проблем, ела на вечеря“. Така моят петък, тринайсети, започнал в 6:00ч. в родилното, продължи до 11:00ч вечерта на кухненската маса. Добрата новина е, че вече можех да виждам глезените си без огледало, лошата – че те бяха с четворни размери. Трябваше спешно да се изтегна някъде.
Естествено, точно когато бях освободена от външни хора, за да си почина най-после, трите часа без ядене на новия член на семейството изтекоха. Преобуване, хранене, оригване и хайде да спим. Тогава коликите още не бяха започнали и можеше да спи. На три часа. Само че въпреки умората, която се опитваше да ме повали и да заспя непробудно, тогава се появиха тревоги и съмнения, така че спането остана за друг път. От бебешкото креватче се чува сумтене, пръхтене – дали е нормално? Дали ще го чуя ако се разплаче, а аз съм заспала? Ами ако повърне и се задави? Ами ако се задуши? Тези новобрански тревоги отшумяха с времето, но пък коликите бяха нова причина за безсънни нощи в следващите няколко седмици. Ако знаех предварително, че ще изпробваме всички медикаменти срещу стомашни неразположения на пазара, щях да потърся компания, набираща доброволци за тестване на продукти. Така и така не вършат работа, но поне щяхме да ги получаваме безплатно.
Не си спомням дали още първия ден къпахме бебочето вкъщи, но после се стараех да е всеки ден. Това ми беше голям стрес докато пъпът не падна. Ритуалът се състоеше в затопляне на стаята, подготовка на дрешки за после и спазване на трите правила – бързи, смели, сръчни. Хигиенизирането ставаше под течащата вода в мивката, като се държи сгъната марля върху коремчето.
Снимка: pixabay.com
Иначе дните ни минаваха чудесно. Беше студено и си прекарвахме повечето време вкъщи. Домът ни ухаеше на бебе. Всяка вечер празнувахме появата на пухкавото вързопче в живота ни. Вкусна вечеря, червено вино и размахващо ръчички бебе в средата на масата. Често му обличах едно оранжево костюмче на черни ивички и изглеждаше като малко тигърче, играещо си с лапички. Бебето порасна и вече е голям тигър, който не може да лежи на трапезата, но ние все още продължаваме да празнуваме появата му. Всяка вечер.
Снимка на корицата: pixabay.com
