Ами…, едва ли, защото ако беше така, майка ми със сигурност щеше да има няколко причини по-малко да я боли главата през годините на моето съвсем не лесно отглеждане. Наслушала съм се на какви ли не подмятания от типа на: „Пак ли си си купила якенце от детския щанд?“; „По-тесни панталонки нямаше ли бе, маме?“; „С този лак пръстите ти изглеждат така, все едно си ги прещипала на някоя врата“ и какво ли още не. Когато в девети клас се появих в нас с халка на носа, реакцията беше неповторима. Точните думи не ги помня вече, но идеята се въртеше около „Чудя се, веднага ли да те изхвърля или да те оставя все пак да се навечеряш“. Да, не винаги е било приятно, но днес, след като и аз вече съм родител, си давам сметка, че ако човек не подхожда към подобни неща откъм веселата страна, главоболието е в кърпа вързано.
Аз не бих казала, че стилът ми на обличане е лош, дори напротив – много си го харесвам, но говорим за сега, когато вече съм на тридесет и шест години. През годините съм имала много възходи и падения в стилово отношение, все пак човек експериментира и така и трябва да бъде. Спомням си например, че в шести клас много исках да имам тупиран, гелосан диско бретон. Даже си го подстригах сама. Помните ли ги – ужасно грозни, седяха като бетонирани и приличаха на новите козирки на спирките на градския транспорт. А бе…, трагедия! Имала съм какви ли не изпълнения през годините, но това според мен беше дъното. Добре, че след като видях резултата, сама се отказах. Малко след това приех правилната вяра и започнах да се обличам според актуалните за деветдесетте години музикални и стилови тенденции. Е, според майка ми тогава съм приличала на клошар, но…, няма пълно щастие – не може хем умна, хем красива, пък и добре облечена на всичкото отгоре. И така, стилът на човек се гради с години и зависи от много неща – от възпитанието, от личния пример в семейството, от личността на човек, интересите и обкръжението му, интелекта му. Изобщо, факторите са много. А що се отнася до наследствеността – едно е да имаш къси крака или стърчащи уши по наследство, съвсем друго е да търсиш вина в генофонда за липсата на вкус – той се възпитава.
Искрено се надявам да мога да дам добър пример на детето си и да му помогна да намери себе си във всяко отношение, ако щете и в стилово. Нещата в живота често се повтарят и предполагам, че ще имаме доста сходни ситуации на тези с майка ми от моето детство. Дали ще ми бъде трудно – о, със сигурност! Няма лесен начин да обясниш нещо на тийнейджър. И се надявам все пак поне малко да се е метнала на нас с баща ѝ. Ако е ярка личност, ако владее разума и ако силата е с нея, няма как в крайна сметка да не се получи нещо хубаво. Би било страхотно, ако някой ден с малкото ми момиченце имаме общ вкус за някои неща, но и да не е така, аз бих приела избора ѝ, бих я подкрепила и посъветвала, ако тя поиска това. Поне сега така си мисля, дано някой ден не си сипя главата с пепел в несвяст, спомняйки си тези пожелателни мисли. Сигурно понякога ще ми се иска да си избода очите с вилица, но ще се въоръжа с нужното търпение и хумор, за да минем и през това.
Няма родител, който да не си задава въпроса какво ще бъде детето му когато порасне голямо. И аз както всички останали се надявам и си мечтая дъщеря ми да е перфектна. Знам, че ще извърви дълъг път по който искам да я съпроводя по най-добрия начин. И ще дам всичко от себе си. Мисля си какво ли разбирам сега от възпитание и колкото повече мисля, толкова по-реална става мисълта, че не разбирам абсолютно нищо. В момента дори не мога да ѝ обясня да не си бърка в носа. Но, ще се учим заедно и взаимно на много неща. Тя ще ме научи как да бъда добра майка, а аз ще я науча…, че по улиците не се ходи с анцуг.
Снимка на корицата: pixabay.com
