Искаме бебе Плюс 1

Време ли е?

Време ли е?

Имам двама сина – единият на 14 /той живее с майка си в Лондон/, другият на 4 /той живее с майка си и с мен/. И в двата случая, когато се родиха децата ми, бях изненадан. Защо ли? Просто не бях мислил сериозно за семейство и деца. Работех много, веселях се много, бях влюбен много. Бяхме оставили темата за евентуални деца на провидението – нито сме се пазили особено, нито пък сме се опитвали умишлено да предизвикаме съдбата с появата на дете във връзката ни.

За големия си син Давид бях единствено татко за уикенда, когато го вземах от майка му и си прекарвахме страхотно, и му купувах най-скъпите неща, и правехме най-веселите работи, но не исках да бъда такъв „татко“ и за малкото си дете. Исках да съм Баща №1, най-добрият, ако може, моля. И на двамата.

Живееш живота си както можеш, до един момент не мислиш твърде напред, не си далновиден и разумен, понеже още сте си само двамата, а не примерно трима. Все още нямаш дете. Все още си мислиш, че е мнооого хубаво да си свободен. Все още си си ти и не си се проектирал в гените на бъдещото си дете, детето, чрез което ще пребъдеш и след себе си.

Но ето, че това в един момент се случва. Готов ли си, човече?

Никога не си готов.

/Искате ли да разберете кога всъщност за пръв път НАИСТИНА поисках да стана баща? Беше лято, бях с компания нейде по морето, знаете – много момичета, мента с мляко, много музика, плажни неща. Тогава видях да се разхождат по плажната алея огромен мъж, прегърнал през кръста крехко момиче, а то тикаше двойна количка с близнаци. Тогава за пръв път ме прониза ОНОВА атавистично прозрение. Исках и аз! Само че докато настъпи моментът самият аз да имам дете, изминаха близо 20 години. Ирония? Или не?/

Баща

Снимка: pixabay.com

Посрещаш радостната новина с някаква странна смес от щастие, тревога, недоверие и трескава смес от нереални планове за бъдещето и нереални професионални реализации, които да ти помогнат да посрещнеш този харч-наследника, с подобаващи доходи, за които до момента не си се замислял истински.

Самият аз съм се улавял /далеч преди да имам деца/, че мисля за този един евентуален и още несбъднат момент, който в крайна сметка може би накрая все пак увенчава живота ти и му дава смисъл. Чудил съм се как ще се справя като баща, дали ще имаме момче или момиче, как ще се казва детето, ще успеем ли да го възпитаме правилно, нормално ли е да правиш дете в тази ненормална държава.

Освен това по презумпция още оттогава се чувствах безполезен, петото колело на колата, от което никой не ще има нужда, освен като осеменител /прощавай, любов моя/. Тревожех се предварително и мислех по цели безсънни нощи, но може би точно това показваше, че НАИСТИНА СЪМ ГОТОВ да стана баща. Иначе дори не би ми хрумнало да се тревожа. Забелязах, че започвам без да се усетя да се заглеждам по специализираните сайтове, по витрините на бебешките магазини, по щастливите майки и бащи, тикащи бебешките си колички из града. Забелязах и че – напълно в разрез с обичайните си бохемски навици – започвам да се опитвам да ставам по-отговорен, пестелив и планиращ /без малко да си пусна мустаци за респект/. Забелязах още и че обзелата ме внезапно тревожност не е свързана само с това, че бях на път да загубя обичайната си среда и ритъм на живот – работата, приятелите, купоните, пътуванията, а най-вече с факта, че май наистина обичам това момиче, че искам да съм с него до края на живота си, че искам да си имаме дете. Наше дете.

Лежейки в поредната от низа безсънни нощи, усещах дълбоко вътре в себе си, че съм готов да приема този кръст и тази награда – да стана баща. Усещах го по това, че вече ме дразнеха празните приказки по кръчмите, безкрайните разкази за жени на приятелите ми, хойкането по цели нощи и от жена на жена, хвалбите на женените ми набори за децата и семействата им. Започнах да се застоявам у дома, да обръщам повече внимание на моето момиче, ставах МЪЖ и явно исках да стана БАЩА.

Воден от кръвта във вените си и от изконните традиции на род и човечество, усещах, че вече съм готов и искам да имам син, който да продължи рода ни и да носи името на дядо си /той не носи името на дядо си, а моето/. Воден от мъжката си слепота обаче, в нощта, в която моето момиче се върна след дълго отсъствие в банята в дневната при мен и ми връчи грейнала един предмет с думите „Честито!“, първо помислих, че ми подава флашка, после разбрах, че е тест за бременност и се просълзих. От щастие.

Вече не се питах „Готов ли съм?“ или „Не съм ли твърде стар да стана баща?“. Синът ни, който предпочита да го наричат Камо Батко Петров, макар да не е ничий батко, се роди когато бях на цели 42 години. Въпреки това май отказах да порасна, не и сега. Може би за да му бъда и приятел, а не само баща…

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Камен Петров

Камен Петров

Завършил е българска филология в Софийския университет, но така и не е преодолял страха си да излезе на дъската в класната стая, за да преподава, макар през годините да е водил редица радио и ТВ шоута, рок концерти, конкурси и фестивали. Цели 18 години изкарва хляба си с журналистика, а междувременно пише късите си разкази и дълги романи, текстове за песни и рекламни клипове, сценарии и пиеси, води и собствен блог. После решава, че днешната т.нар. "журналистика" вече не го интересува и подгонен от новите приоритети в живота си (има син на 4 годинки, който също се казва Камен), се опитва да избяга от коловоза ѝ, работейки като барман, куриер, шофьор, ПР, таен агент, музикален мениджър, редактор. Носител е на редица награди за журналистика и литература.

Интересуват го неизменни неща като семейството, любовта, децата, писането (и четенето), пътуването, морето, домашните му любимци. Винаги се е стремил и да се развива постоянно (един ден не е загубен, ако през него научиш нещо ново, дори това да е просто една рецепта за различна салата, както обича да казва една негова приятелка).

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.