Семеен портрет Ти и Аз

Той каза „после” или какво да правя, ако съм на 35 и партньорът ми още не иска дете

Той каза „после”

Имам двама приятели, чиито жени дълго време не искаха да имат деца. Не му било сега времето, искали да си поживеят още малко, страх ги е, че няма да се справят – финансово, емоционално, всякак. Мъжете им въздишаха понякога пред мен, че искат да си направят детски футболен отбор, да си купят по един миниван и да водят цялата банда на палатки, но не изглеждаха много притеснени. Знаеха си, че имат време, с което твърдоглавите им половинки скоро ще разберат, че не разполагат. Така и стана. Двете дами въртяха, сукаха и сега всяка една е горда майка на по две хлапета.

Много се радвам за тая весела дружина от любящи татковци, доволни майки и щастливи деца. Чудя се обаче какво става, ако жената вече иска бебе, а мъжът казва „после“, „скоро“ и нищо не прави по въпроса. Какво става, когато според жената няма време за повече отлагане? Какво се случва, когато цъкането на часовника вече не допринася за уютната домашна атмосфера и звучи все повече като предупреждение за бомба, която ще избухне скоро? Какво става, ако тези двама души всъщност се обичат и държат един на друг, т. е. опцията „разделяме се и всеки си прави каквото си знае“ не е решение? Вие имате ли версия?

Имайте предвид – това не е спор дали двойката да си поръча китайско за вечеря или тя да сготви кюфтета със сос. Няма как единият да направи компромис със собственото си усещане за това кога е готов за дете, за да бъде другият щастлив. Всеки великодушен жест в името на любовта има опасност след време да прерасне в чудовищна жертва, предизвикваща неудовлетворение, огорчение, омраза към партньора.

От друга страна, това всеки от двамата да държи на своето, също не води до нищо добро. Единият се чувства притиснат да чака, другият се чувства изнудван да бърза – взаимното разбирателство и доверие са накърнени, спокойното съществуване на двойката е нарушено, а най-отвратителното е, че никой не е виновен. Просто така стоят нещата.

Колкото и да съм черногледа, струва ми се, че трябва да има изход. Защото човек се влюбва под път и над път, а обичането, готовността да приемем другия какъвто е и да живеем с доброто и лошото у него като със себе си, се среща все по-рядко. Освен това всеки може да обича, когато животът е лек и приятен. Не е ли истинска онази двойка, която се окаже способна да се справи с подобен род трудности, несъгласия, разминавания?

Може би ще е достатъчно жената да се успокои и да не изпада в нервни пристъпи, повтаряйки само „искам“ и „няма време“. (Въобще не ми се вижда лесна тая работа, но е възможна.) Той пък може да си отвори ушите и да я изслуша без да мисли само, че го карат да прави нещо, което не иска.

Важно е да си говорят спокойно, с минимум емоции и максимум опит всеки да обясни своята позиция. Хубаво е жената да се е сетила, че мъжете знаят как се правят бебетата, но учудващо малък брой от тях са наясно с подробностите: кога се появява овулацията, какво значи яйчников резерв, кога намалява, какви са рисковете при забременяване след 35 години. Един бърз урок по биология няма да навреди никому. И след него може да поговорят спокойно за това защо всъщност в отговор на въпроса ѝ кога ще започнат да работят за бебе, той отговаря с „после“ или „скоро“. Вярно, мъжете не са по прочувствените обяснения и признания, но в случая те не са и нужни. Директният, простичък въпрос, зададен с нормален тон, изисква също такъв директен, простичък и спокоен отговор.

Може би, ако двамата се опитват да решат проблема като двойка, а не да делят кукли, парцалки и да търсят кой крив, кой прав, имат шанс. Ако знае, че няма да бъде съден, корен, изоставен, мъжът ще си признае какво го плаши. А жената, дори да не хареса отговора, ще го приеме и заедно ще решат какво да правят нататък. Може би, надявам се, ще се борят като двойка срещу страховете на мъжката и страховете на женската половина от цялото, и с малки стъпки ще се приближават към целта – да имаме дете заедно.

Стискам палци на тази въображаема двойка над чието житие-битие размишлявам сега, защото съм сигурна, че има много такива двойки в реалния живот. Не искам да ми е мъчно за техните похабени любови и неродени деца, ако не им се получи, ако не схванат, че бременността е действие, чийто начален тласък дават двама.

 

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Маргарита Огнянова

Маргарита Огнянова

Маргарита Огнянова е пътешественик и борец за здравословен егоизъм. Работи като копирайтър фрийлансър и градинар на „Поляната" - сайт за личностно развитие и самопомощ. Родена е през 1981 година и когато порасне иска да стане щастлива.

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.