Татко, аз като теб ли съм?

– Татко, аз като теб ли съм? – това е един от най-шокиращите и неочаквани въпроси, с които се сблъсках, докато синът ми беше още едва на 4 годинки.

– Не, тате – побързах да отговоря – ти си си ти, макар да приличаш и на мен, и на мама, и на баба, и на дядо…

– А вярно ли е, че като мен си се крил под масата, докато баба и дядо са се веселили на нея? – пита още синът ми /който също като мен обича да се крие под масата и да си играе, докато възрастните „се веселят“/.

– Вярно ли е, че като си бил малък, си падал на леда и си ударил лицето си, а носът ти, устните и брадичката имали КРЪВ?!

– Вярно е – казвам – но това е било, защото съм мислил, че съм по-голям, умен и смел, отколкото съм бил, и не съм държал мама и тате за ръка, както би трябвало да го правиш и ти в това снежно и хлъзгаво зимно време.

– Тате, а ти защо си бил такъв умен, силен и смел, а и имаш значки и награди от градината, от училище и оттам, където си бил войник?

– Ти си по-умен, ще станеш по-силен и по-смел от мен – казвам аз – защото приличаш на мама и тате, но освен това знаеш мнооого повече неща от нас като малки, даже броиш до 20 на български, руски и английски, пък дори нямаш още 5 години.

– Татко, кога ще порасна и като порасна, ще работя ли като твоята работа – пита синът ми, а моята работа дълги години е била свързана с журналистиката, а напоследък – с професията на куриера и шофьора-снабдител. Викам му:

– А бе, тате, недей да работиш като моята работа /той иска да кара същата гадна лекотоварна „баничарка“ в кален цвят/, по-добре стани пилот, космонавт или лекар.

– А бе, тъпо ще ми бъде – вика ми синът ми, четиригодишният.

Снимка: pixabay.com

Синът ми също много живо се интересува защо е зима, кога е лято, колко е 10:30 часа сутринта, кой е той, кой съм аз, защо е мама, коя е голямата и коя малката стрелка на часовника, може ли да се омъжи за мен /за баща си?/, кога ще порасне толкова голям, че като тате да си избере принцеса /това е мама/, както и да има деца – иска ги около 10 на брой.

У дома в момента си имаме един компютър, тоест – лаптоп. Със сина ми си го оспорваме зловещо – той го иска да гледа на него „Маша и Мечо“ и „Том и Джери“, а аз го искам, за да си пиша на него текстовете, в които обяснявам защо 4-годишният ми син по цял ден зяпа „Маша и Мечо“ и „Том и Джери“.

Понякога синът ми си признава, че с мен му е най-хубаво и иска да сме си само двамата „в нашия свят“, после казва същото на мама, само че с обратен знак. Надявам се, че това значи единствено, че обича и двама ни. Иначе не знам.

Понякога синът ми гневно избухва и си губи гласа от яд. После ме пита:

– Тате, защо така не мога да говоря?

– Ами, защото крещиш като майка си – викам му. Майка му, от своя страна, обяснява, че крещи като баща си. Айде де!

Понякога синът ми стои срещу мен и ми задава въпроси за това кога ще го науча да се бръсне, кога ще го науча да кара кола, кога ще го науча да целува момиче, пък то да му стане жена…

Понякога синът ми е синеок и русокос като мен.

Понякога е кестеняв и с тъмни очи като майка си.

Понякога се радва, а друг път плаче.

Понякога е добър, понякога – не съвсем.

Понякога ми се иска да беше момиче /винаги съм мечтал за дъщеря/, после се улавям, че съм голям глупак.

Та това е синът ми – кръв от моята кръв, моето дете, моят тайо /той говори и таитянски :-)/, с мисълта за него лягам и с мисълта за него ставам, а после започваме да планираме ледени пързалки, снежни човеци и бой със снежни топки през зимата, водни пързалки, плажове и уроци по плуване през лятото, правене на таратор за двамата /мама не обича/, ядене на таратор – пак двамата, четене на книжки и гледане на филмчета, и рисуване, и строене с кубчета, и състезание с колички, и война с малките войници, и, и, и…

Правя всичко това заедно с него и без да искам си го мисля:

„Аз ли съм или не съм?“.

После обаче – воден от неумолимата сила на телепатията и кръвната връзка, синът ми вдига очи към мен, и без да иска, ми отговаря: