Честно казано, когато забременях, определено не подозирах какъв небивал интерес могат да предизвикат промените в тялото ми от страна на знайни и незнайни познати – все пак нали бременността е един съвсем нормален етап от живота на една жена, решила да стане майка.
Килограмите се увеличаваха, хормоните бушуваха и изглежда хората не можеха да проведат нормален разговор с мен, без да ме поставят в неловка ситуация, в която с всички сили да се опитвам да избегна нежелани докосвания, без да бъда груба или пък да намеря достатъчно остроумен отговор на въпроси, които дори собствената ми майка не би задала.
Безспорно появата на един нов живот е нещо хубаво и голяма част от всички, които по един или друг начин грубо се „натрисат“ в личното пространство на бременната, го правят с най-добри чувства. Но понякога създалите се ситуации са толкова абсурдни и неловки, че заслужават да бъдат включени в следващата романтична комедия с Бен Стилър. И така, мили позабременели дами, нека ви разкажа какво да очаквате в следващите няколко месеца, като единственият съвет, който ще си позволя да дам е, да се опитате да гледате на нещата от забавната страна – така би било по-лесно и за двете страни и вярвате или не, съвсем скоро ще си спомняте с лека носталгия всички нелепи действие и изказвания от страна на хората около вас, които от изключително дразнещи, изведнъж са се превърнали в невероятно смешни.
Началото
Когато коремчето ми започна да наедрява малко по малко, за пръв път бях в ситуация, в която трябваше да отговарям на доста интимни въпроси, като например „Планувахте ли го?“, „От първия път ли стана?“ и „Сега ще се ожените ли?“, при това често зададени от почти непознати за мен хора. Това определено си беше грубо навлизане в интимното ми пространство и било то заради хормоните или пък просто защото никога не съм обичала да излагам на показ личния си живот, влизах в режим на защита и реагирах остро – напълно нормална реакция според мен, но и до днес подозирам, че има обидени. В крайна сметка имах бебе в корема – методологията по влизането му там би следвало да е ясна на всички и едно просто „Честито“ би свършило чудесна работа. Най-интересното обаче тепърва предстоеше.
Седмият месец
Хората вече не се питаха „Тя бременна ли е или просто е напълняла“, а директно слагаха ръка на корема ми вместо поздрав, за да усетят как рита бебето. Когато започнах да правя същото с тях обаче нещо се засягаха. Много странно… Освен това открих, че голяма част от всички хора, които срещах се оказваха експерти в областта на медицината, психологията и междугалактическите изследвания. Ако бях записвала всички съвети – от това да не пипам космати животни, за да не се роди космато бебето, до нагледна демонстрация на дишането по време на раждане, то несъмнено първата ми книга вече щеше да е на път. Истината обаче е, че по някакъв начин бременната жена провокира у хората желанието да помагат, да споделят и по някакъв начин да се почувстват част от бъдещия нов живот. Майките, вече минали по този път, охотно ще споделят своя опит – и честно казано, макар че тогава вероятно съм се подразнила (как така ще ми дават съвети – аз винаги ще знам как да се справя със собственото си дете), то поглеждайки назад се оказва, че голяма част от споделеното всъщност ми е било полезно.
Краят е близо
Снимка: pixabay.com
Когато влязох в деветия месец не знаех защо искам вече да родя – дали за да видя най-после бебето, или просто, за да спра да се чувствам като дресирано куче в цирково представление, което отговаря на заучени фрази от типа „Роди ли вече?“, „Кога ще раждаш?“ и „Добре ли си? Да не би да ти изтичат водите?“. Телефонът не спираше да звъни, а какво ме питаха от отсрещната страна и сами ще се досетите. Засмени баби по улиците весело отсичаха „Коремът е разлят – момиче ще е“ и разбира се, за съжаление не бях подмината и от дозата психо-трилъри, свързани с раждането, любезно предоставени от най-различни доброжелатели (признавам, че това беше най-трудната част, като след една история толкова се разстроих, че плаках цял ден. Моля ви, това не го причинявайте на никоя бременна).
Наред с отеклите крака и балоноподобното ми, стройно като табуретка тяло, хормоните си казваха думата и обрисуваха доста реалистично клиничната картина на биполярното разстройство. Имаше моменти, в които ми беше приятно да разисквам бременността и бъдещото бебе часове наред, но имаше и такива, в които ми идваше да убия с думи всеки, който ми зададе обикновен въпрос, като например „Измислихте ли име?“ и признавам си – най-вероятно не съм била най-приятната компания.
***
В крайна сметка тези 9 месеца, които в началото ми се струваха цяла вечност, изминаха неусетно и дойде денят на голямата среща. След нея останахме само аз и бебето – в нашия мъничък свят, където нищо от горе написаното нямаше значение, защото вече напълно разбирах вълнението на всички около мен и оправдавах всяка глупост и необмислен жест – хората просто са искали да бъдат част от чудото, което държах в ръцете си!
Снимка: pixabay.com
Снимка на корицата: pixabay.com
