Големите усмивки Доза смях

Помощ! Плямпалото проговори!

Плямпалото проговори!

Боже, детето ми нещо не е наред! Стана на две, а мълчи като пън!

Господи, трябва спешно да търся логопед, шаман, гадателка, да леем куршум!

Исусе, нека поне ми тегли една майна, да проговори само!

И това аз – заклет атеист.

Долу-горе това ми бяха паническите тайни мисли в първите 24 месеца от развитието на новородения ми син. За Бога, аз бях проговорил на 10 месеца, а майка му на 11! Какво става с него?!? Аз ли съм виновен пак?!?

/Бабините деветини, наливани през фуния в параноичните ми уши от орди баби, майки, тъщи, сестри, лели и прочее усойници, че, видите ли, нормално било, момчетата ВИНАГИ проговаряли по-късно от момичетата, влизаха през едното ухо и излизаха от другото. Изобщо не ме топлеха, ама никак, тези ретроградни атавизми. Синът ми мълчеше като риба. Никога нямаше да води радио шоу като татко си. Никога нямаше да ми каже, че ме обича или да ме нареди на майка. Трябваше да го уча на жестомимичния език на глухонемите. А още по-лошото беше, че и аз трябваше да се уча/.

По-късно обаче възклицанията ми зловещо се трансформираха в такива от порядъка на: Jesus Christ! Again? What you say?!?

Факт, че плямпалото неочаквано проговори и вербалният поток, по-точно логореята на развален български, изведнъж се отприщи и ме удави по средата на поредното възклицание.

А да, Опа, Ауууу, Баууу, Бррррр, Чао-чао, Па-па, Дай пет, Хеви метъл, Сийк енд дистрой.

Мда, това ни бяха някои от бисерите сред първите думички.

Е, тези поне донякъде бяха смилаеми, в смисъл – разбираеми.

Останалото беше най-често някакъв микс, наподобяващ разговор на персийски уличен продавач на килими с клиент от Будапеща, и включваше ужасяващи звуконаподобяващи крясъци, мучене, виене, ръмжене, кикот, плач, цвилене и хаотични движения с ръце, крака, глава и каквото друго там му се движеше на детето.

Имаше обаче и други думи. Много.

Никога не съм си представял, че едно двугодишно дете има думи за всичко. Негови си думи, имам предвид. Не от тези, нормалните. Плющяха като куршуми около кошарката му и из целия апартамент, дори като се заключех с лаптопа в банята, пак ги чувах и по дефолт изписвах „Попода тесмени, таа биа не може за таа нига. Тук на нашето муа ногу биа не, иска очи“ вместо „Господа бизнесмени, авансът, който ми преведохте за статиите, е крайно недостатъчен. Знаете, че тук край морето животът е скъп, затова очаквам доплащане…“ и т.н., и т.н. А пишех бизнес кореспонденцията около поредния проект.

Освен това говореше с най-различни гласове, не само със своя. Говореше като мама, татко, дядо, говореше като бебе, чудовище, извънземно и робот, като Гъмбъл, Маша и Чичо Дядко, плюс това беше усъвършенствал имитацията на чутото от другите деца в детската градина и вече поназнайваше учудващо мръсни думички.

Бях на прага на биполярно разстройство или поне на шизоидната психопатия, когато някак неусетно и лека полека се промуших като през иглени уши през непреходното словесно творчество на оня полиглот сина ми, който дрънкаше и дрънкаше непрестанно, 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата.

/Разбира се, обичайната орда от баби, майки, тъщи, сестри, лели и прочее усойници, изобщо не помагаше, дори напротив. Всички те накуп се включваха в педиатричната лудница, като говореха на сина ми на „бебешки език“ с очевидната цел да го оставят инфантилен за цял живот. Хем и с говорни дефекти/.

Наистина, в началото, след като синът ми най-сетне проговори, си мислех, че ще ми трябва Гугъл транслейтър /от бебешки на човешки примерно/, за да вникна какво точно иска да каже дребната напаст. Тогава за жалост не знаех обаче, че накрая – някъде около третата му годинка – вече няма да мога да вземам думата и че така ще си я караме до край, вовеки веков и докато смъртта ни раздели /моята смърт, естествено/.

И така сме си сега. Синът ни плямпа нонстоп, дори и насън или по телефона. Плямпа даже и под вода като се гмуркаме в морето и изпуска едни балончета като ония в комиксите, ама пак не млъква. Ние с майка му стоим мирно и слушаме. В най-добрия случай отговаряме едносрично, да не го прекъснем случайно.

Ораторското изкуство ситната гад го е овладяла до съвършенство за тези има-няма 3 години, откакто си отвори устата, така че днес ръси бисери, та се къса. Сериозно съм се замислил, като ме налегне творческа криза, да си седя тихо в ъгъла и да го записвам, после да напиша бестселър с негови избрани цитати и да отнеса едновременно Пулицър, Нобеловата награда за литература и Приза за дебютна книга на читалище „Нов живот“ – Сеново, Разградско.

Поне се оказа, че всичко си му е наред на детето. Говори си, нищо му няма. Друг е въпросът, че баща му вече има хронична мигрена, съчетана умело с лека форма на неврастения.
Въпреки това, важното е, че се разбираме. Някак си.

Будаля за вниманието! /За справка речника в края/.

П.П. Да, дааа – знам, знам. С риск да се превърна в мишена на отегчението, присмеха и надменността на целокупното родителско войнство, за което – както и за мен – тяхното гардже е най-умно, красиво и приказливо, все пак ще публикувам кратък бебешко-човешки речник, сглобен от личен горчив опит. Може пък в крайна сметка да се окаже в помощ на бъдещите родители в неравната им лингвистична битка с наследника. А и кой знае – като нищо ще се окаже, че бебетата ни говорят общ език. Без архаизми, без сленг, без диалектизми, цинизми и паразитни псевдомодерни лафове… опа!… изрази.

КАМО – РЕЧНИК

Будаля – благодаря

Бейбо – Камо

Няма чипа бейби – не искам да се къпя

Тути – хм… на мама бюста

Няма бонь – няма бой

Бичу – боза

Пап – хляб

Биа – пари

Няма бебо биа – нямам пари

Дидя – диня

Буа – кола

Муа – море

Тато – таратор

Бучо – вуйчо

Бляяя – гадно, боклук

Ака – трактор

Чуч – ключ

Буки – обувки

Дуби Ду – Скуби Ду

Маня – пчеличката Мая

Уаааа – чудовище, вълк

Тай – чай

Чипа – къпане

Клок-клок – конче

Муму/ууу – маймуна

Тут-тут – чук-чук

Патя – паяк

Чичи – краставица, яйце

Момо – домат

Чупа – счупено

Таба-таба – това

Бик – рибка

Нани – спи ми се

Ако – ако

Мако – мляко

Коко – кокал

Айчи – зайче

Мумо – лимон

 

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Камен Петров

Камен Петров

Завършил е българска филология в Софийския университет, но така и не е преодолял страха си да излезе на дъската в класната стая, за да преподава, макар през годините да е водил редица радио и ТВ шоута, рок концерти, конкурси и фестивали. Цели 18 години изкарва хляба си с журналистика, а междувременно пише късите си разкази и дълги романи, текстове за песни и рекламни клипове, сценарии и пиеси, води и собствен блог. После решава, че днешната т.нар. "журналистика" вече не го интересува и подгонен от новите приоритети в живота си (има син на 4 годинки, който също се казва Камен), се опитва да избяга от коловоза ѝ, работейки като барман, куриер, шофьор, ПР, таен агент, музикален мениджър, редактор. Носител е на редица награди за журналистика и литература.

Интересуват го неизменни неща като семейството, любовта, децата, писането (и четенето), пътуването, морето, домашните му любимци. Винаги се е стремил и да се развива постоянно (един ден не е загубен, ако през него научиш нещо ново, дори това да е просто една рецепта за различна салата, както обича да казва една негова приятелка).

Facebook коментари

Оставете коментар