Да поговорим Интервю

Неочаквано интервю с тате

Интервю с тате

Надали има по-неподходящо време, в което малкият ти син да те хване за разговор, от това в края на работния ден, когато си пребит, изнервен, потен и гладен, и копнееш само за душ, нещо топло за ядене, а после да прегърнеш възглавницата. Моят син обаче е син на журналист, затова без проблем и много коварно ме излови буквално по „бели гащи“. На всичкото отгоре ми тикна и диктофона на телефона под носа, точно така, както е виждал да го прави толкова много пъти татко му. Бащичко!

Започна разпита направо:

Тате, ти какъв си бил като беше малък?

Ъъъ… Ами, бях малък, нали така. Точно като теб. Даже още по-малък, защото хич не обичах да си изяждам порциите, не спях следобед и изобщо не бях послушен… Не, бе – честно, не помня много. Знам май повечето неща от това, което баба ти ми е разказвала след години, като пораснах… Какъв съм бил като малък? Наистина много приличах на теб. Точно като теб бях любопитен, любвеобилен и непокорен /онова за яденето и съня е вярно/. Като теб обичах много да рисувам, да дрънкам на различни инструменти /детски барабани, пиано, китара, саксофон/, да карам колело, да си играя на плажа и в морето, да ритам топка, да си играя на войници и с мнооого колички – такива работи.

Затова ли имаш толкова много белези от стари рани, защото си бил буйно дете, бил си непослушен и любопитен?

Ами да. Ето тук на темето имам няколко шева, когато паднах с детското си велосипедче с три колелета на непавираната по онова време улица в Русе пред къщата, където съм се родил. На китката си имам дълъг белег, след като паднах в мазето отвисоко и се нараних на един винкел, докато се мъчех да си извадя маската, плавниците и шнорхела, защото отивахме на почивка на море. Коленете и лактите ми са изгорени с вряла вода, защото на твоите години съм преобърнал тенджерата от котлона върху себе си – искал съм да видя какво точно клокочи вътре… И други белези имам от времето, когато съм бил малък, сине, но повечето белези човек получава като порасне, като възрастен, и повярвай ми – не всички те са видими. Вътрешни белези са, както казва чичо ти Антъни Кийдис от Red Hot Chili Peppers. Някои белези наистина остават завинаги дълбоко вътре в теб.

А къде съм бил аз, когато се запознахте с мама?

Сложен въпрос. Когато се запознах с майка ти, ти си бил още в мечтите и плановете ни за бъдещето. Дори не си бил още в корема на мама, това стана едва по-късно. С мама още отначало много се обичахме, затова и знаехме, че един ден ще те има и теб, много те искахме и те чакахме с нетърпение. Дори бяхме сигурни, че ще си едно такова сладко момченце и ти бяхме избрали име още преди да се появиш на бял свят. Така че там, където си бил, когато сме се запознали с мама, е имало много любов, мечти и надежди. Хубаво ще да е било. Топло, уютно и безопасно. Знам, защото навремето и аз съм бил на подобно място.

Как ме избрахте за дете

Снимка: pixabay.com

Как така ме избрахте аз да съм ви дете?

Ами не знам дали точно сме те избирали, но ако наистина имахме право на избор, знам, че и аз, и мама пак теб бихме избрали и пак с това име бихме те кръстили. Като че ли по-скоро ти си ни избрал нас по някакъв чудодеен начин и се надявам само да не съжаляваш за избора си и да сме едни добри родители и приятели за теб. Във всеки случай никой от нас с мама не съжалява, че вече сме си тримата. Ти си едно прекрасно, обичливо и умно дете, всеки ден научаваш нещо ново, раздаваш много любов от себе си, преоткриваш постоянно света, а покрай теб го преоткриваме постоянно и ние. А това е прекрасно.

Тогава защо не ми купувате всеки ден нови играчки или поне кученце?

Защото, моето момче, не можеш да получаваш всичко, което ти скимне да си поръчаш, за да не се разглезиш отсега. И без това получаваш много играчки и лакомства, но ми се ще това да става само когато наистина го заслужаваш – когато си добър и послушен. Освен това по света има много деца, които си нямат играчки и нямат какво да ядат, затова трябва да сме благодарни и на това, което имаме. Знаеш че се купуват и не само играчки. Купува се храна, бензин, плащат се сметки, наеми и какво ли още не, затова не можеш да имаш всяка играчка на света, която пожелаеш, на всяка цена. А кученце /рибки, папагал, хамстер, костенурка/, ще ти подаря, когато си достатъчно голям, разсъдлив и отговорен, за да се грижиш за тях, защото те са като едни истински деца и изцяло зависят от теб.

Защо децата ходят на градина, а големите на работа и какво е това “универиситет”?

Човек се учи цял живот, моето момче. Един приятел казва, че е загубен всеки ден, в който не научаваш нещо ново, пък дори това да е просто една нова рецепта за салата. И е прав. Затова се учиш още като се родиш. Учиш се да дишаш, да ядеш, да говориш, да ходиш, да мислиш. Учиш се първо в семейството си, после в детската ясла, в градината, в училище, в университета. Когато един ден започнеш работа, продължаваш да се учиш в движение, за да станеш още по-добър в това, с което се занимаваш. Всъщност без дори да знаеш, ти си в университета на живота и той продължава завинаги.

Защо ме карате да пия фреш и мляко вместо сокчета от магазина и защо да ям плодове и зеленчуци, а не снакс, чипс и царевични пръчици?

Защото са полезни и са важни за това да си здрав и да растеш непрестанно, затова. И – край на спора. Няма да ти дам сок и чипс.

Това тук /Варна/ нашият свят ли е?

Нашият свят е огромен и тепърва ти предстои да го преоткриваш постоянно. Домът ти и семейството са най-мъничкият ти, но и най-свиден свят. Варна е градът, в който живееш, България е родината ти, а светът е твой, само да го поискаш и да съумееш да го имаш целия в един прекрасен ден.

Има ли чудовища/извънземни/дракони в този един живот?

За извънземните и драконите не знам /макар да съм склонен да подозирам, че някак си ги има/. Във всеки случай извънземни има поне в книгите и филмите, а и в надеждата на хората, че един ден ще ги намерят. Драконите пък обитават легендите, приказките и атавистичното ни въображение. Чудовищата обаче са навсякъде около нас, не само под леглото ти, в гардероба или в мазето, както си мислиш ти. Чудовищата убиват, газят хората с коли на пешеходни пътеки, палят, крадат и правят лоши работи всеки ден и само от нас зависи да се преборим с тях.

А наистина ли всички ще умрем като дядо Пешо, ще се превърнем в скелети и ще отидем да живеем в гробищата?

Човек и добре да живее – умира, и друг се ражда, казал е един велик български владетел преди много време. Прав е. В това няма нищо чудно или страшно. Това е естественият ход на живота, защото иначе на Земята няма да остане никакво място. Знам, казвал си ми, че не искаш и ние да умираме, ами да живеем на друго място, в друг свят, но затова си има правила и ние не можем да ги избегнем. Важното е да се радваме на живота и любимите си хора, а и да помним тези, които вече не са сред нас.

А каква е твоята мечта? А на мама? Защото моята е да живеем тримата в една къща до морето и да те гледаме от голямата тераса как се прибираш с яхтата вечер?

Мда, това е и моята мечта. Да си имаме една къщичка на плажа, да те водя с яхтата на риба и на плаж, да си вземем каравана и да обикаляме по света тримата, накъдето ни видят очите, без план и срокове. Мама си мечтае и за един джип, че да има място за теб и за кучето ни Флет. Най-голямата ни мечта обаче е да си здрав и да пораснеш умен, силен и добър човек.

Снимка на корицата: pixabay.com

Вижте и „Микрофон, камера, екшън – интервю с 4-годишния ми син

За автора

Камен Петров

Камен Петров

Завършил е българска филология в Софийския университет, но така и не е преодолял страха си да излезе на дъската в класната стая, за да преподава, макар през годините да е водил редица радио и ТВ шоута, рок концерти, конкурси и фестивали. Цели 18 години изкарва хляба си с журналистика, а междувременно пише късите си разкази и дълги романи, текстове за песни и рекламни клипове, сценарии и пиеси, води и собствен блог. После решава, че днешната т.нар. "журналистика" вече не го интересува и подгонен от новите приоритети в живота си (има син на 4 годинки, който също се казва Камен), се опитва да избяга от коловоза ѝ, работейки като барман, куриер, шофьор, ПР, таен агент, музикален мениджър, редактор. Носител е на редица награди за журналистика и литература.

Интересуват го неизменни неща като семейството, любовта, децата, писането (и четенето), пътуването, морето, домашните му любимци. Винаги се е стремил и да се развива постоянно (един ден не е загубен, ако през него научиш нещо ново, дори това да е просто една рецепта за различна салата, както обича да казва една негова приятелка).

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.