Тъй като от 20 години на приливи и отливи се занимавам активно с журналистика, един ден ми хрумна, че у дома си имам страхотен събеседник, когото досега така и не съм интервюирал. Става дума за 4-годишния ми син Камен Младши, разбира се. Знам, че интервю с него надали ще грабне Пулицър или поне наградата на СБЖ и БАРМ за регионални медии, но изкушението беше голямо. Тъй че един ден издебнах тайно, докато мама беше на работа, и включих диктофона. Представям ви стенограмата на „разпита“ в общи линии почти точно такава, каквато се получи, само с леки допълнения, редакции и пояснения от моя страна, защото както и да го погледнем, реципиентът все пак е още в твърде невръстна възраст и понякога не знае какво говори /точно като баща си/.
Камо, разкажи ми ти кой си и на колко си годинки?
Аз съм Камен Батко Петров и съм на 4 годинки, обаче ще стана на 5 през лятото, когато ще ме водиш на плажа да ме учиш да плуваме, да си правим замъци от пясък и да се пускаме по голямата синя пързалка с водата. И ще има торта и подаръци, и украса, нали така? Аз вече съм голям, обаче все ме карате да ходя на тази детска градина с бебетата и никак не обичам да ходя там, защото искам у дома с теб и с мама. Имам батко Додо /Давид – бел. тате/, който живее далече-далече в един голям град на име Лондон, цицо Цвик /Свилен – бел.тате/, който живее във Виена и вуйчо /Евгени – бел. тате/, който живее в София. Имам си две баби – баба Цеци и баба Флюра, имам си и дядовци – дядо Иван и дядо Пешо, който пък живее в гробищата.
А имаш ли приятели? А приятелка?
Нямам приятели. Мен ме е срам да си говоря с другите. Имам приятели само в детската градина – Добчо, Марти и Никола. И Йони-Бомбони, ама тя не ми е гадже. И Петя, ама досега не съм ви казвал за нея. Обаче е трудно момичетата да ти бъдат приятели, защото те не са като момчетата и изобщо не знаят как да си играят, а понякога пищят и скубят косите на другите, и драскат с нокти като бебета, а не се бият като мъже като нас. Иначе у дома си имам приятели, да. Че ти ги познаваш. Паячето Гошо-Тошо, джуджетата, рачетата, червея и птичетата, и знам, че ги знаеш, защото ти ми ги правиш с ръце.
А на теб харесва ли ти да живееш във Варна?
Не, не ми харесва този град. Не ми харесва този свят. Искам да се махна от него. Искам да се махна от този свят и да се родя в друг по-хубав свят, шарен такъв и весел, и с много игри и играчки. Искам да живеем сами в нашия си свят – само аз, ти и мама. Този свят е гаден и сив, има дупки и престъпници – защо тях полицаите не ги арестуват с белезници, тате? Обаче искам да живея в къща до морето и да си вземем кучето си Флет при нас и котака Вонегът също и да си играя с тях на плажа и на двора. Такъв свят искам аз.
Като не ти харесва Варна и този свят, знаеш ли поне къде си роден?
Да, в болницата. Искам да кажа в Русе… И – тате, не знам защо аз и ти сме се родили в Русе, мама – в Кубрат, вуйчо – в Москва, а пък разни други хора се раждат на други места. Пък сега всичките живеем във Варна, цяяялото семейство. А бе, знаеш ли я тази песен: Пожарна-пожарна, отиваме във Варна, ха-ха-ха. И защо съм се родил в Русе, после бях бебе в Бургас, пък сега пак съм във Варна и вече съм голям? Знаеш ли, измислих още една песничка – Самолет номер пет, давай газ към Бургас, ха-ха ха.
А защо не слушаш мама и тате понякога ти?
Аааа! Защото понякога ти ме правиш да съм лош и сега затова съм пълен с този гняв. Аз мисля, че вие големите не ме слушате, не аз вас. Не слушате малките деца и само крещите и ме наказвате, и ми забранявате всякакви такива работи, и не ми давате сладичко, и да гледам филмчета на компютъра до късно, затова. И все имате работа и сте заети, и не си играете с мен. А понякога пък имам едни малки човечета в главата, дето ми говорят разни неща, има и добри и лоши човечета от тях – като онези под килима, дето ми разказваше, че излизали през нощта и чистели къщата /има предвид „Килимените хора“ на Тери Прачет – бел. тате/, затова не слушам. Имам си и малки човечета в ухото и те също ми говорят понякога много силно и не ви чувам с мама какви ми ги говорите.
Добре, кажи ми какъв искаш да станеш като пораснеш?
Аз искам да стана приключенец и да правя приключения. Искам и да правя и битки – с динозаврите, с чудовищата, с престъпниците, с извънземните. Ще отида далече-далече и ще се катеря по планината, и ще ходя на морето, и ще ходя в Космоса като порасна, и ще убивам чудовища. Искам и като порасна да стана като теб и да работя като твоята работа в оня голееемия склад с многото кашони с бутилките. И като теб да карам счупена служебна кола с решетка за чудовищата /пикап „Берлинго“ с предпазна решетка зад шофьора – бел. тате/, и като теб да минавам постоянно на червено, да натискам клаксона и да крещя през прозореца лоши неща на другите шофьори, защото не могат да карат кола добре като теб.
Не е ли по-добре да станеш лекар или адвокат, или космонавт?
Ааа, не. Това е скучно. Гадост! И драскач като теб не искам да стана /журналист – бел. тате/, защото все си зает и имаш работа, и все те няма, а като си тук, си един такъв нервен и много викаш или се заключваш в банята да си мислиш разни неща и да пишеш глупости на компютъра. Май приключенец е по-добре, мисля си, нали така, тате?
Снимка на корицата: pixabay.com
