Да бъдеш майка е позиция на пълен работен ден, без право на годишен отпуск и със съмнителна обедна почивка. Знаех това още преди аз самата да стана майка. Бях сигурна, че в мига, в който се сдобия с новата длъжност, ще се наложи да се разделя с голяма част от времето за себе си.
В предварителните планове, които бях начертала обаче, ми бяха убягнали някои допълнителни дребни детайли, които се оказаха доста съществени. Като например това, че след първите няколко месеца ще бленувам топлото си сутрешно кафе със страст, достойна за най-горещия латиноамерикански сериал; че ще воювам за своите 5 минути следобеден душ с всички налични трикове и оръжия, които една отчаяна майка е способна да открие; че ще съм готова на нечувани подвизи и геройства, само и само да се добера до чиния вкусен обяд, различен от филия с нещо отгоре.
Обикновено така се получава, когато вкъщи дойде от онзи „модел“ бебета, които са надарени с удивително силен глас и тотална липса на желание за сън. При мен се случи именно това, съчетано с една допълнителна подробност – нямам на разположение баби, лели, стринки и други приказни същества, с които да споделя безсънните си дни и нощи.
Съвсем в унисон с природните закони обаче, точно когато дъщеря ми навърши годинка, Вселената се намеси, за да внесе ред, справедливост и да възстанови нарушения баланс в личното ми пространство. И го направи по най-добрия възможен начин – под формата на чудесна бавачка.
Когато реших да „внедря“ в ежедневието ни такъв човек, отвсякъде започнаха да долитат нападателни въпроси, подозрителни погледи и мрачни предсказания: „Не те ли е страх да повериш детето на чужд човек“, „Не ѝ ли е рано на малката за това?“, „Не гледаш ли телевизия – там постоянно дават ужасяващи случки с учителки, лелки и детегледачки“. Страх ме беше. И се опасявах, че на малката ѝ е рано. И бях в течение с ужасяващите репортажи по телевизията. Въпреки това обаче знаех, че бавачката е идеално решение в моя случай, при който трябваше да съчетая грижите за дъщеря ми с плаващия си работен график.
И така, търсенето започна. Както казах, Вселената беше на моя страна и съвсем скоро ме срещна с мило момиче, което бързо се превърна в неизменна част от семейството ни. Не исках нищо друго от нея, освен да се грижи за усмивката на дъщеря ми – чистенето, готвенето, гладенето и всякакви други къщни задължения запазих за себе си. За щастие тя се справи със задачата отлично и се превърна в любимо другарче за игра на малкото ми момиче.
Днес се виждаме рядко, защото след като дъщеря ми навърши две годинки, аз се върнах към режима си служител на пълен работен ден, а детето тръгна на ясла. Викаме Яна само за „спешни случаи“, т.е. когато искаме да си откраднем някоя вечер за кино или театър (което се случва веднъж на месец-два). Тя обаче си остава ценно попълнение в екипа ни и един от малкото хора, на които можем да се доверим напълно, когато имаме нужда от помощ в отглеждането на малкото човече у дома.
Знам, че за много хора понятието „детегледачка“ се свързва по-скоро с глезотия, отколкото с нужда. Виждам въпросителните знаци в очите на по-възрастните ми роднини и познати, които най-вероятно си представят как използвам часовете, в които тя е вкъщи, за да пия кафе с приятелки и да си лакирам ноктите. За мен обаче присъствието ѝ не е глезотия, а начин да организирам ежедневието си така, че да мога да бъда пълноценна на всички важни за мен „фронтове“ – у дома, на работното ми място и, най-вече, в отглеждането и възпитанието на дъщеря ми.
А на всички носители на въпросителни (или укорителни) погледи припомням, че обстоятелствата, при които се случва отглеждането на дете, доста са се променили през последните години. И да, сигурно е чудесно да пуснеш детето да играе на воля при баба на село през лятото, но когато нямаш такава възможност, дружките на Мери Попинз са добра алтернатива!
Снимка на корицата: pixabay.com