Имаме бебе Плюс 1

Две години по-късно

Две години по-късно

Април, 2014-та година. Разхождам се из Борисовата градина и се радвам на неоспоримите знаци на пролетта, които ми припомнят, че идва време за по-топли дни, по-малко дрехи и значително по-дълги разходки. Слънцето грее, птичките пеят и навред цари хармония и радост. Бременна съм в петия месец и малко неща могат да ми направят лошо впечатление, защото тъкмо съм се разделила с прилошаванията от първия триместър и все още не съм се сблъскала с неудобствата, които носи големият корем. Тях обаче няма как да не ги забележа – баба и внуче, картинка, която винаги ме умилява. Всичко е чудесно, освен това, че хапват дружно от обща купичка сладолед, с обща лъжица. Знам, че на много хора тази подробност изобщо не би им направила впечатление, но за мен подобни роднински практики винаги са били меко казано странни. Освен с голяма въпросителна по отношение на хигиенните норми, съм ги възприемала и като един вид нарушаване на личното пространство на детето, което на тази възраст е твърде малко, за да разбира и отстоява някаква позиция в това отношение. Рядко си позволявам да се заричам, но тази гледка ме кара първосигнално да въздъхна „Е това не го разбирам. Не бих накарала дори детето си да яде от моята лъжица, какво остава за внучето?!?“`

Октомври, 2015-та. Напълно разбирам бабата от парка. Отглеждам вкъщи дете на година и два месеца, което оказва яростна съпротива на трагичните ми опити да го накарам да опита НЕЩО от храната в пластмасовата купичка. Изпробвала съм всевъзможни техники и трикове, опитала съм метода на педиатричното захранване, педагогическото захранване и захранване, водено от бебето. Смених приборите ѝ за хранене няколко пъти, тествах различни локации, въвлякох още няколко роднини, които да си пробват късмета с лъжицата. Нищо не подейства. Единственият начин да я склоня да хапне нещо е да я паркирам до мен на масата и да ù предложа нещо от собствената ми чиния, поднесено в собствената ми лъжица. До ден днешен не мога да разбера дали става въпрос за инстинкт за съхранение („Щом мама го яде, значи не е отровно“), модел за подражание („Щом мама го яде, значи е хубаво“) или друг, неизвестен за мен поведенчески феномен. Фактите обаче са неоспорими – година и половина след тържественото ми заричане в Борисовата градина, напълно абдикирах от позицията си. Днес с двегодишната ми дъщеря споделяме всички възможни съдове и прибори за хранене у дома, включително и китайските клечки.

И това беше само началото.

Две години след раждането на дъщеря ми си давам сметка, че съм нарушила доста от обещанията на бременното ми аз. „Крясъците не са решение на проблема, най-много да влошат ситуацията“ – продължавам да мисля така и днес. Само че теорията и практиката понякога трудно вървят ръка за ръка и дори когато осъзнаваш колко безсмислено е да повишиш тон, се случва да кривнеш от пътя, опитвайки се да потушиш среднощния рев, придружаващ шестото по ред събуждане. За щастие на дъщеря ми, освен с темпераментна майка, тя е „оборудвана“ и с впечатляващо уравновесен татко, който изпитва далеч по-малко затруднения в укротяването на емоциите си. Разбира се, аз също се старая да съм добър пазител на спокойствието и добрия тон – просто казвам, че това не винаги се получава. И ако днес видя изнервена майка в парка, през главата ми ще минат много повече и по-разнообразни мисли, отколкото бих могла да си представя преди две години.

Илюзията „Аз съм разумен човек, няма да съм от ОНЕЗИ майки“ също започна да придобива различен привкус с течение на времето. Въздържам се от споделянето на информация за дъщеря ми, преди някой изрично да се е поинтересувал; не посягам към Google, когато става въпрос за здравето ѝ; страня от типичните „мамешки“ групи – както онлайн, така и офлайн. И въпреки това от време на време съм от ОНЕЗИ майки. Притеснена, изнервена, сприхава, всезнаеща и същевременно безпомощна. На моменти забравяща, че това дете е поредният човек на Земята, който е също толкова специален, колкото всички останали хора.

И мисля, че всичко това е нормално. Разликите между „преди“ и „след“ появата на детето са почти толкова видими, колкото в реклама на хапчета за отслабване. Категоричните решения първо се превръщат в силни пожелания, после в добри намерения, а накрая (не рядко) попадат в графата приемливи изключения. Просто защото светът е устроен така, че отстрани всичко изглежда по-лесно, а тревата на съседа е най-зелената на света!

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Ина Пенкова

Ина Пенкова

Ина е професионален комуникатор. Освен с маркетинг и PR, тя се занимава активно и с писане, най-вече по теми, свързани с родителството. Разбира се чудесно с думите и се възползва от всяка възможност да общува с тях, било то като читател или като автор. За сметка на това никак не я бива с цифрите, затова гледа да стои далеч от тях. В свободното си време обича да пътува и да бездейства. Вместо това обаче оцветява, чете приказки и строи градове от LEGO – просто защото има подходяща компания за това в лицето на двегодишната си дъщеря.

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.