Отдавна престанах да питам „Какво научи днес“. Това е въпрос, който ме изнервя само като си помисля, че трябва да го задам. Честно казано, много е вероятно и този, към когото е отправен, също да се изнервя. Само като попитам и вече знам, че няма да получа отговор. Или отговорът ще е „нищо“, „не знам“, „играхме си“. Затова и не питам.
На практика обаче научавам с какво се е занимавало през деня детето ми. Само че събирам информацията с други въпроси. С кого си игра днес, на какво си игра, кой ти дава да си играеш с играчките му, сбихте ли се с някого, учителката на кого се кара. Или – какво прави най-доброто дете днес в училище, как се чувстваше днес, когато те похвалиха, за какво получи похвала. Има ли твой приятел, който разказва добре или играе добре? Харесва ли ти да играеш с него? Защо?
Информацията обикновено обаче е свързана с еди-кой си удари този или онзи ме ухапа. Иначе казано „вчера в детската градина ток удари двама-трима“. Момичетата се карат за специалната кукла, обличането на онази рокля, не искат да играят заедно или определят – ооо, блузата ти е стара. Ако не играеш модерната в момента компютърна игра, изпадаш от класацията.
Това е някаква част от истината. Другата част я събирам с въпроса „Трябва ли нещо да знам?“ към учителките в детската градина и в училище. Който обаче много ги стряска . Сигурно, защото е твърде директен и е необходимо да се обобщи. Но свикват. И казват.
Снимка: pixabay.com
Дадох си сметка, че знам много малко за децата си. Те се държат по един начин в училище и в детската градина, а по съвсем различен, когато са с мен и баща им. У дома, като едни истински дипломати, избират да провеждат мирновременна политика. Която няма нищо общо с проявите на бойното поле – в реалната обстановка с другите на място. Тренираш ги, възпитаваш ги, култивираш ги, ама а де. С другарчетата е друго. Защото те не получават същото домашно възпитание като твоите. Късмет е, ако има нещо общо. А малчуганът трябва да реагира адекватно на обстановката и да е в тренда същевременно. Да не го изключат от училище или да не предлагат да посещава психолог за овладяване на агресията или хиперактивността си от 1-ва група в детската градина. Ако е по-екстровертно хлапе. Ако е по-интровертно – да разбереш какво точно го занимава, без да го насилваш.
Силно се подразних преди 2 години, когато тогавашният класен ръководител на големия ми син обясни, че в училище се извършва класно-урочна дейност. Затова за развитието на детето ми, за неговото формиране като личност, като разумно разсъждаващо същество, разбираш ли, било супер важно да е подготвено за часа. Да има гумичка, цветни моливи. Да седи мирно и да внимава. Изобщо не беше значимо това, че дава интересно и адекватно решение на въпроси, които другите не разбират. Или че иска да помогне на съученик да реши задачата или да попее.
Трудно е да научиш как да бъдеш адекватен. То за възрастните е сложно, а пък за по-малките хора е още повече. Защото трябва да се намери някой, който да им покаже какво значи това, т.е. да прояви мисъл. Да съобрази кое е важно, приоритетно, отговаря на ценностите да си добър, да не пречиш на другите, да не ги нараняваш, да отстояваш правата си, да умееш да заявиш, че можеш и искаш. На практика са нужни много сили от страна на учителите в детската градина и в училище. Сили да забравиш начина, по който живееш в тази страна – България. Да изключиш резистентността си към всекидневната глупост, която те залива. Идиотските постановки, в които влизаш, само пазарувайки. И да покажеш, че може да се мисли по различен начин, да се действа човечно, да се проявява разбиране и въпреки това да си устремен и да постигаш желаното.
Снимка на корицата: pixabay.com
