Държа да започна така: братчетата са нещо чудесно! Макар аз самата да не съм имала шанса да имам представител на този вид в живота си, неведнъж съм ставала свидетел на силата на „братството“ – спойка, способна да удържи нечувани нашествия и да извоюва безброй геройски победи. И ако трябва да използвам скромните си артистични умения, за да нарисувам идеалното семейство, то със сигурност неумелата ми скица ще съдържа две хлапета, хванали се за ръце, готови заедно да покорят света.
Като първо и единствено дете в семейството, започнах да чувам въпроса „А братче кога?!?“ още в началото на съзнателния ми живот. Баби, лели, знайни съседки и незнайни братовчедки току се промъкваха в разговорите си с нашите с неудобния въпрос. Майка ми смотолевяше нещо неясно и охотно сменяше темата. И така докато станах на 11, нашите се разведоха и всички питания, засягащи бъдещето на семейството, бяха преустановени.
Изминаха цели 17 години, в които думата „братче“ тотално липсваше от лексикалния запас, изпълващ мислите и разговорите ми. За сметка на това в последните 5 от тези 17, „бебе“, „дете“ и „брак“ се бяха превърнали в основна тема за разговор на същите тези баби, лели, знайни съседки и незнайни братовчедки, които удостоих с внимание по-горе – и този път аз бях „под прицел“. Не съм сигурна дали и доколко съм се поддала на офанзивните им нападения, но на 28 изпълних мисията с бебето.
Пръскаща хормони и ругатни (второто вследствие на първото), изпълнена с разностранни емоции, безумно уплашена и безкрайно щастлива, на седмия ден след раждането на дъщеря ми, двете се прибрахме у дома. Реших, че в първите няколко седмици домът ни ще е място само за нас тримата – аз, тя и татко ѝ. След малко повече от месец поканихме у дома и първите гости. А те, заедно с обичайните „Честито!“, „Бъдете здрави!“ и „Обичайте се все така!“, ни донесоха и едно облещено „А братче кога?!?“. Бях поразена. Тотално бях забравила съществуването на този въпрос и перспективата за братче като цяло. И нямах ни най-малка представа колко бързо ще ми се наложи да свикна с него отново.
Снимка: pixabay.com
Днес, почти три години по-късно, „А братче кога?!?“ ми звучи една идея по-вълнуващо от „Добър ден!“. Чувала съм въпроса безброй пъти, от най-различни страни и в най-различни ситуации, често придружен с онзи игрив пламък в очите на питащия, нашепващ „Спипах те…“. Обикновено отговарям с безразличното „Ще видим“, а ако не съм в настроение оставям погледът ми да говори сам, което има почти смразяващ ефект върху повечето хора.
Разбира се, замисляла съм се върху темата. Наличието на две двойки прекрасни племенници честичко ми припомня колко е хубаво да имаш братче/сестриче, и съответно колко несправедливо би било да лиша дъщеря си от това щастие. Не мисля обаче, че „три години е много хубава разлика“ и „по-лесно ще е да ги изгледаш наведнъж“ са достатъчно силни аргументи, за да предприема такава стъпка. Също така не смятам – ама изобщо не смятам – че е работа на някой друг да ме подсеща кога и какво трябва да направя в тази посока. Тази привилегия и отговорност оставям единствено на себе си и на носителя на другата половина от генетичния материал, необходим за потенциалното братче.
Снимка на корицата: pixabay.com
