Да поговорим Коментар

А братче кога?!?

А братче кога?

Държа да започна така: братчетата са нещо чудесно! Макар аз самата да не съм имала шанса да имам представител на този вид в живота си, неведнъж съм ставала свидетел на силата на „братството“ – спойка, способна да удържи нечувани нашествия и да извоюва безброй геройски победи. И ако трябва да използвам скромните си артистични умения, за да нарисувам идеалното семейство, то със сигурност неумелата ми скица ще съдържа две хлапета, хванали се за ръце, готови заедно да покорят света.

Като първо и единствено дете в семейството, започнах да чувам въпроса „А братче кога?!?“ още в началото на съзнателния ми живот. Баби, лели, знайни съседки и незнайни братовчедки току се промъкваха в разговорите си с нашите с неудобния въпрос. Майка ми смотолевяше нещо неясно и охотно сменяше темата. И така докато станах на 11, нашите се разведоха и всички питания, засягащи бъдещето на семейството, бяха преустановени.

Изминаха цели 17 години, в които думата „братче“ тотално липсваше от лексикалния запас, изпълващ мислите и разговорите ми. За сметка на това в последните 5 от тези 17, „бебе“, „дете“ и „брак“ се бяха превърнали в основна тема за разговор на същите тези баби, лели, знайни съседки и незнайни братовчедки, които удостоих с внимание по-горе – и този път аз бях „под прицел“. Не съм сигурна дали и доколко съм се поддала на офанзивните им нападения, но на 28 изпълних мисията с бебето.

Пръскаща хормони и ругатни (второто вследствие на първото), изпълнена с разностранни емоции, безумно уплашена и безкрайно щастлива, на седмия ден след раждането на дъщеря ми, двете се прибрахме у дома. Реших, че в първите няколко седмици домът ни ще е място само за нас тримата – аз, тя и татко ѝ. След малко повече от месец поканихме у дома и първите гости. А те, заедно с обичайните „Честито!“, „Бъдете здрави!“ и „Обичайте се все така!“, ни донесоха и едно облещено „А братче кога?!?“. Бях поразена. Тотално бях забравила съществуването на този въпрос и перспективата за братче като цяло. И нямах ни най-малка представа колко бързо ще ми се наложи да свикна с него отново.

А брат кога?

Снимка: pixabay.com

Днес, почти три години по-късно, „А братче кога?!?“ ми звучи една идея по-вълнуващо от „Добър ден!“. Чувала съм въпроса безброй пъти, от най-различни страни и в най-различни ситуации, често придружен с онзи игрив пламък в очите на питащия, нашепващ „Спипах те…“. Обикновено отговарям с безразличното „Ще видим“, а ако не съм в настроение оставям погледът ми да говори сам, което има почти смразяващ ефект върху повечето хора.

Разбира се, замисляла съм се върху темата. Наличието на две двойки прекрасни племенници честичко ми припомня колко е хубаво да имаш братче/сестриче, и съответно колко несправедливо би било да лиша дъщеря си от това щастие. Не мисля обаче, че „три години е много хубава разлика“ и „по-лесно ще е да ги изгледаш наведнъж“ са достатъчно силни аргументи, за да предприема такава стъпка. Също така не смятам – ама изобщо не смятам – че е работа на някой друг да ме подсеща кога и какво трябва да направя в тази посока. Тази привилегия и отговорност оставям единствено на себе си и на носителя на другата половина от генетичния материал, необходим за потенциалното братче.

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Ина Пенкова

Ина Пенкова

Ина е професионален комуникатор. Освен с маркетинг и PR, тя се занимава активно и с писане, най-вече по теми, свързани с родителството. Разбира се чудесно с думите и се възползва от всяка възможност да общува с тях, било то като читател или като автор. За сметка на това никак не я бива с цифрите, затова гледа да стои далеч от тях. В свободното си време обича да пътува и да бездейства. Вместо това обаче оцветява, чете приказки и строи градове от LEGO – просто защото има подходяща компания за това в лицето на двегодишната си дъщеря.

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.