Големите усмивки Свободно време

Внимание! Татко на детската площадка

Татко на детската площадка

Някога да сте се чувствали самотен, изолиран и крайно нелепо в дадена ситуация? Да сте се чувствали като бяла врана, натрапник или досадник? Да сте имали чувството, че сте на грешното място в погрешното време?

Е, в такъв случай, добре дошли в Клуба на самотните татковци на детската площадка!

Не ме разбирайте погрешно. Обичам всякакви игри със сина си. Обожавам да деля времето си с него. Харесва ми да го засилвам с люлката, чак докато не запищи от превъзбуда, чиста радост и донейде атавистичен страх. Обожавам и да си седим на съседни люлки /ако мога да се вместя в тях, разбира се/, да се полюшваме леко и да си говорим за това-онова, докато пием сокче и дъвчем солети. Нямам търпение да го видя как се катери смело по стъпалата на пързалката, а после се спуска като мъничък пищящ ураган надолу, как се върти кикотейки се от щастие на въртележката, как си съсипва ноктите и новите дрехи на пясъчника, как си играе с другите деца или пък вглъбено си се занимава с нещо си свое встрани от тях.

Да, обаче всяко удоволствие си има цена. В мига, в който се появим със сина ми на детската площадка, там внезапно настъпва неуловима промяна. Все едно някой е изкрещял предупредително: „Внимание! Татко на детската площадка!“ После следва и по-лошото.

Вариант 1 – обгръща ме оглушителна /пренебрежителна/ тишина.

Вариант 2 – дочува се сподавено кудкудякане, шушукане и зле прикрит кикот, съпроводени от мятане на погледи с бялото на очите, неодобрителни жестове и откровено сочене.

Защо? Ами явно защото детската площадка по презумпция си е изконно запазена за майките територия, докато в това време бащите някъде бъхтят, за да изкарат прехраната на семействата си. Така аз се озовавам един-единствен тромав мъж в женско царство, а децата на всички ни търчат наоколо, опитват се активно да се самонаранят по десетки изумителни начини, играят си, карат се, плачат или се смеят до полуда.

Вярно, понякога, макар и рядко, се случва да се засечем на някоя площадка и с някой и друг случаен татко, натирен от половинката си да забавлява детето, докато тя свърши нещо полезно у дома. Срещнем ли се обаче ние, членовете на Клуба на самотните татковци на детската площадка, почти не комуникираме /от срам, предпазливост, ревност или нещо друго/, бдим като орлици над собствените си деца и избягваме чуждите, гледаме се тайно изпод вежди, сравняваме, преценяваме, коментираме вътрешно. И толкова.

Затова сега, заобиколен от куп зорки майки, заставам тихичко в най-забития ъгъл на детската площадка, като се опитвам да бъда невидим и тих, и оттам надзиравам зорко сина си, правейки се на небрежно незаинтересован какво точно се случва наоколо.

Женската доминация на площадката разбира се ме пресира, но повече се притеснявам какво ли си мислят всичките тези жени за детето ми. Боже, викам си, дали са му чисти ушите и ноктите? Не са ли му прекалено захабени /шарени, големи, малки, евтини/ дрехите? Ох, дано не кихне или да се изкашля в лицето на някое друго дете. Само да не се скара или да се сбие с някой. Издухах ли му носа, преди да дойдем тук? Възпитан ли е достатъчно и не е ли прекалено дребен и слаб за възрастта си?

Все въпроси без отговор, но както изглежда, поне засега нещата вървят на добре. Синът ни е по принцип кротко и възпитано дете, не е много шумен /освен когато тероризира у дома майка си и баща си/, винаги е облечен с вкус и стил благодарение на майка си, не е гаден, болен или мръсен. Така че лека полека майките на детската площадка започват да го харесват, виждам го.

Осмелявам се и хвърлям бегъл поглед наоколо. Майките са десетина, децата – както изглежда, двойно повече. Майки като майки, казвам си самоуспокоително. Жени като жени. Една-две дори ми хващат окото и бих бил на крачка от това да изпробвам изпитаната рецепта на чичо Чарли от сериала „Двама мъже и половина“, като използвам подло сина си, за да поканя някоя от тях на кафе, но после се сещам за половинката си и се отдръпвам отново, потръпвайки. Плюс това като нищо може да се окаже, че мъжът на набелязаната майка е я ченге, я мутра, я културист. Не, без мен!

Постепенно майките на площадката като че ли се поотпускат след внезапното ми натрапване и ме приемат поне донякъде – точно така както господарят на саваните – лъвът, приема с лека досада, но благосклонно, поредния джип туристи от някое фотосафари. Улавям се, че в един момент си говоря с някои от тях, разменяме си дребни клюки и хвалби за отрочетата си, една ми дава рецепта за болно гърло /сладък чай от лукчета и локум, обаче с една сцепена на четири глава лук, непременно!/, дори отскачам до кафе машината на ъгъла да почерпя.

„Те, момиченцата, първо по-бързо се развиват. И второ са по-умни“, казва ми по едно време една от майките успокоително и само дето не ме потупва утешително по главата, когато споделям, че се притеснявам как се развива синът ми и че е доста срамежлив и саможив.

Знам, викам си наум. Нали и аз съм бил момченце. Нали днес съм мъж. Мъж в женски свят, татко на майчина детска площадка. Едно голямо дете, към което всяка срещната дама изглежда питае неудържимото желание да се грижи за него, да го напътства, укорява, поощрява, надзирава, обучава, храни, лекува, възпитава, толерира, адмирира и да го спира, щом рече да направи някоя беля.

В това време виждам как синът ми се намества на една от току що освободените люлки и отдалеч ми ръкомаха ентусиазирано да отида и да седна на другата, за да се люлеем заедно. Ставам и се запътвам натам.

„Момент, момент! Накъде така? На люлките е опасно за големи мъже. По-добре седни тук на пейката до нас, имам пакетче кроасани и минерална вода. Хапни, пийни и си почини. Детето е добре“, спира ме веднага същата онази майка с момчешко-момичешките констатации отпреди малко, после вади мокра кърпичка и забърсва грижовно устните ми от останалите от кроасана трохи.

Чувствам се леко виновен, непослушен и самотен. Ех, да имаше на детската площадка още някой и друг татко с детенце! Да си поиграем, да поклюкарим, да хапнем и да пийнем нещо. После може да се закачаме с майките наоколо, пък кой знае – дори да ударим едни карти на пейката в ъгъла, да обърнем по бира и да изпушим скришно по цигара зад катерушката.

Мечти…

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Камен Петров

Камен Петров

Завършил е българска филология в Софийския университет, но така и не е преодолял страха си да излезе на дъската в класната стая, за да преподава, макар през годините да е водил редица радио и ТВ шоута, рок концерти, конкурси и фестивали. Цели 18 години изкарва хляба си с журналистика, а междувременно пише късите си разкази и дълги романи, текстове за песни и рекламни клипове, сценарии и пиеси, води и собствен блог. После решава, че днешната т.нар. "журналистика" вече не го интересува и подгонен от новите приоритети в живота си (има син на 4 годинки, който също се казва Камен), се опитва да избяга от коловоза ѝ, работейки като барман, куриер, шофьор, ПР, таен агент, музикален мениджър, редактор. Носител е на редица награди за журналистика и литература.

Интересуват го неизменни неща като семейството, любовта, децата, писането (и четенето), пътуването, морето, домашните му любимци. Винаги се е стремил и да се развива постоянно (един ден не е загубен, ако през него научиш нещо ново, дори това да е просто една рецепта за различна салата, както обича да казва една негова приятелка).

Facebook коментари

Оставете коментар