Синът ми расте, умнее и се разгръща пред очите ми с всеки божи ден и аз не преставам да се удивлявам на това чудо на природата.
Често ми казва и ме гледа с онези големи, любопитни, тъмни очи: „Тате, като порасна, искам да стана като теб.“
Иска ми се веднага да му изкрещя истерично: „Не! Сине, не бъди като баща си! Бъди самият себе си! Бъди си ти!“ Иска ми се и да му дам ред дълбокомъдрени /и – знам – твърде безсмислени/ заръки:
– Не бъди като баща си
– Не пуши
– Не пий
– Не се дрогирай
– Не изневерявай на любимата си
– Не крещи на децата си
– Не огорчавай родителите си
– Не се срамувай да плачеш
– Не карай с превишена скорост
– Не лъжи, не кради, не убивай
– Не ругай
– Не продавай труда, мозъка и нервите си за жълти стотинки
– Не слугувай на чужди /зловредни/ интереси
– Не бъди нерешителен, мек и отстъпчив
– Не се отказвай от мечтите си
Доста дълъг и зловещ списък би се получил, но няма какво да се лъжем, това е положението. Искам един ден синът ми да е едно модифицирано, усъвършенствано и /ако може, моля/ по-добро копие от застаряващия си, грешен, объркан баща.
Понякога се улавям как за момент прекъсвам работата си на компютъра и дълго го съзерцавам, докато той дори не подозира това, улисан в поредната игра, рисуващ наклонените си къщи, извънземни дървета и непропорционални хора.
Гледам го и с някакъв направо бармански микс от тревога и смут, надежда и удивление, си мисля какъв ли ще порасне, що за човек ще бъде през живота си, ще избере ли правилните пътечки, пътища и магистрали, които всеки от нас извървява, ще направи ли правилния избор.
Ще ми се да му кажа: „Синко, обичай, вярвай и преследвай мечтите си. Учи се от грешките си. Прощавай, но не забравяй. Учи се непрестанно. Чети! Съмнявай се във всичко. Приемай нещата с необходимото чувство за хумор. Казвай по-често „Обичам те!“ и „Липсваш ми!“ Животът ще ти удря много шамари, синко. Преглътни ги. Не плачи. Изправи се и продължавай напред. Защото не е толкова важна крайната цел, а пътешествието. Животът е едно голямо приключение.“
Нищо не му казвам, разбира се. Поне засега. Щом поотрасне, ще има време да мисли за всички тези неща. Ако не, той животът и сам ще му ги сервира.
Малко повърхностно погледнато, иска ми се синът ми да избере по-престижно, стабилно, добре платено поприще от това на татко си например /дългогодишен стресиран, преуморен, изнервен журналист с празна банкова сметка и пълна с куп въпроси без отговори глава/. В полуосъзнатите си бащини мечти го виждам един прекрасен ден в близкото бъдеще като лекар, юрист, пътешественик, природозащитник или зоолог-изследовател, като авиатор, а защо не и космонавт, поемащ с някоя от първите преселнически мисии към Марс.
Искам да бъде силен, принципен и честен, пълен с вяра и надежда, любопитен към света и изпълнен с любов към близките си. Да се стреми да научава по нещо ново всеки ден. Да пее под душа, дори да пее фалшиво. Да използва парите като средство, не като самоцел. Да може да прескача егото си, без да се унижава. Да не хвърля думите си на вятъра, нито чорапите си на пода. Да гради, не да руши. Да не се срамува да пита, щом не знае нещо. Да признава грешките си. Никога да не престава да опитва…
Надявам се също така синът ми да бъде добър човек. Да е честен, да има стремежи и мечти, да обича родителите си и родината си, да уважава възрастните, да държи на приятелите си, да цени природата и красотата, да се развива от ден на ден в търсене на онова неуловимо съвършенство, към което всички се стремим, но малцина от нас го постигат.
Иска ми се синът ми да предпочита книгата пред телевизията, блуса и джаза пред чалгата, природата пред компютъра си, хората пред Facebook контактите, вътрешната красота пред кухата показност, хубавото кино, красивите пейзажи и градчета, добрата храна, красивите жени, неустоимия чар на животните и шепота на дърветата, дълбините на океана и бездънния Космос, почитането на предците си и любопитството към бъдещето.
Надявам се един ден синът ми да открие Отговорът на Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало, тъй като аз така и не го открих в света около себе си, колкото и да се надявах, колкото и да се стараех, колкото и усилия да полагах.
/Дълго мислех, че Отговорът НАИСТИНА е 42, но както винаги, разбира се, грешах/.
Ще ми се само и аз да доживея този прекрасен ден.
Ще ми се синът ми да ме продължи в пространството и времето, но като една по-добра, усъвършенствана версия на самия мен, съхранила гените на рода ни и извела ги на една по-висша позиция в Света и Вселената.
Когато моят баща умираше от рак в ръцете ми, повтарях му докрай, стискайки го в прегръдките си: „Тате, и това ще мине…“
Надявам се един ден и аз да намеря последно упование в ръцете на сина си и последните думи, които ще чуя, да бъдат изречени с така любимия му глас.
Той ще ми каже просто: „Тате, и това ще мине…“
Тогава и ще разбера, че е имало смисъл да съм живял.