Напоследък забелязвам силна докачливост от страна на някои родители към всеки, който дръзне да се изкаже по темата „Възпитание на децата“, без самият той да има дете. Забележете, не говоря за случай, в който някой се обръща към конкретен родител и му прави забележка за възпитанието на неговото дете. Говоря за случаи, в които човек без деца се опитва да споделя мисли за възпитанието на хлапетата по принцип, за неща, които забелязва и го смущават, за други, които му харесват, за трети, които може и да не са верни, но му се виждат важни и затова иска да ги дискутира.
Знаете ли какво се случва тогава? Или снизходително му казват да си роди дете и тогава да говори, или го нападат агресивно и му обясняват, че който не е родител, няма право да обсъжда такива теми, или му се подиграват и размахвайки пръст му обясняват, че идеални родители няма и той като знае толкова да каже каква е тайната, а не само да ги укорява.
Знаете ли кога човек проявява агресия и се държи лошо с човека срещу него? Обикновено, когато се чувства несигурен и заплашен. Тогава започва да се пени и да напада, да търси уязвимо място в опонента, за да го нарани и така да се защити. Когато е неуверен и не знае какво друго да направи, обикновено използва и нападки ad hominem, т.е. нападки, които са насочени към личността, а не към аргументите на опонента.
От това поведение тип „Роди си го или мълчи“ може да се извади неособено изненадващ извод. Родителите искат най-доброто за своите деца, стараят се да ги възпитават по най-добрия възможен начин, но вътрешно често се чувстват доста неуверени дали успяват да го направят. Нищо ново под слънцето, нали така? Това си е съвсем нормално. Проблемът е в твърде високата чувствителност към странично мнение и в прекомерно високата степен на агресия. Те говорят за много голяма неувереност. Сигурно това също е нормално в страна, в която има проблеми с агресията в детската градина, насилието в училищата, безработицата, беззаконието, бюрокрацията и какво ли още не.
Само че да се изолираш, да държиш вътре в себе си собствените си страхове и съмнения, според мен не води до нищо добро. Нито за родителя, нито за детето. Един ден те могат да ескалират и да потърсят своя отдушник навън – върху някой, който не е родител, върху близките ви, понякога и върху собственото ви дете.
Споделянето на страховете и съмненията от друга страна е начин да се разтоварим от тях, да сме по-спокойни, да намерим решение или да се убедим, че това, което сме намерили е правилното.
Нека говорим с приятелите си. Да четем книги за възпитание и да ги обсъждаме с други родители, с близките си. Когато имаме конкретни, сериозни притеснения и се чудим как да постъпим, да потърсим специалист, с когото да се посъветваме. Не просто друга майка от детската площадка, която има деца и уж същия проблем, а специалист, който може да даде наистина компетентни съвети, без значение дали има деца или не.
Вероятно вече има хора настръхнали в поза „Тая сега защо ми говори неща, които ги знам и от които очевидно нищо не разбира, да ходи да си роди и да се върне пак да ми дрънка.“ Преди някой да започне да ми се кара, нека споделя още няколко неща.
Когато човек без деца си говори с вас за възпитание, той не го прави, за да ви каже, че сте лош родител. Той ви сигнализира за нещо, което вероятно не виждате, улисани в това да решите кое е най-доброто за вашето дете. Не е задължително да приемате казаното или да се съобразявате с него. Но пък е хубаво да го чуете и обмислите. Има ли нещо вярно в това или не? Този човек сега иска да ме обиди или да ми навреди или нещо, което ми убягва му е направило впечатление?
Понякога дори случаен коментар ни кара да се замислим и да намерим свое решение на проблем, над който сме зациклили. Ако предварително сме застинали в агресивна поза, готови за нападение и от ярост ни бучат ушите, няма шанс това да ни се случи, нали?
И последно. Никога и през ум не ми е минавало, че е лесно да се възпитава дете. Не подценявам ничия отговорност. Не мисля, че има тайна, според която да се превърнеш в перфектен родител. Нито вярвам, че има перфектни родители. Нито, че знам всичко за отглеждането и възпитанието на едно дете. Знам обаче, че ние, хората, които още не сме станали родители се разминаваме с вашите деца по улиците. Посрещаме ги в сладкарниците, грижим се за тях в детските парти центрове, питаме ги добре ли са и имат ли нужда от помощ, ако ги видим да се лутат неориентирано из града, в мола или по коридорите на сградата, в която са. И е хубаво, че ни пука и че искаме да са добре така, както го искате и вие.
Представете си какво щеше да е, ако от всички хора, с които детето ви общува през деня, само вече станалите родители изобщо му обърнат внимание или имат някакво, да не говорим за добро, отношение към него. Представихте ли си го? Благодаря. Сега се оттеглям да си мълча.
Снимка на корицата: pixabay.com
