Големите усмивки Приключения

Изкуството да проходиш

Изкуството да проходиш

Обичате ли да ви задават въпроси? Ако отговорът ви е „да“ и сте бременна, значи сте уцелили големия джакпот! Да очакваш дете означава да си подложен на обстрел от нескончаеми въпроси – какъв е полът на бебето, кога ще се ражда, как ще се казва? После идва ред на Големия ден, който води след себе си нова плеяда – колко тежи, как го роди, кърмиш ли го? И точно когато се осмелиш да си помислиш, че светът е надлежно информиран по всички ключови въпроси, свързани с теб и малкия човек, идва ред на следващото „ниво“ питания, в което главни действащи лица са ходенето и говоренето.

Въпросът „Проходи ли?“ започна да се вмъква в разговорите ми с околните неочаквано скоро след раждането. Оказа се, че някои хора (предимно от мъжки пол и без деца) имат доста размита представа за случването на този процес и съвсем не с лоша умисъл се интересуваха дали шестмесечната ми дъщеря вече е направила първите си стъпки. Тя не беше. Всъщност не проходи нито на шест, нито на осем, нито на десет месеца. Пропусна и годинката. Малко по малко въпросът „Проходи ли?“ се превърна в „Ама още ли не е проходила?!?“ и започна все по-уверено да всява смут във фамилните редици. Сякаш във всяко дете има вграден часовник, който иззвънява точно година след раждането, за да озвучи първите му стъпки.

Да, ама не. Часовникът за прохождане на дъщеря ми иззвъня чак когато тя навърши година и четири месеца – времето, което ѝ беше нужно, за да се престраши да се пусне от ръката ми и буквално да се затича. Смятам, че всяко детенце има нужда от свое си време, за да направи тази крачка (и в буквален, и в преносен смисъл) и считам за изключително неуместни изказвания в духа на „Е, как така е на годинка и още не ходи? Моят Митко проходи на десет месеца!“. Посрещам ги с усмивка и ги подминавам с все по-голяма лекота. Мисля, че това е разумното решение, с което всяка майка заслужава да се „оборудва“, за да си спести купища ненужни тревоги и притеснения, инспирирани от чуждия опит. А ако наистина се появи повод за притеснение, свързан със здравето и развитието на детето – има достатъчно на брой квалифицирани експерти, които да споделят компетентното си мнение. Аз лично се консултирах с такъв, когато дъщеря ми беше на половин година – профилактичният преглед при ортопед на тази възраст е стандартна процедура, която може да отсее някои основни тревоги, свързани с прохождането и това какво е „нормално“.

Освен снимка, която ми осигури така бленуваното за всяка майка „Госпожо, всичко е наред, нямате повод за притеснение“, когато дъщеря ми навърши половин година се сдобих и с още няколко открития, които значително улесниха живота ми на начинаещ родител. Като например това, че не е нужно да тегля заем, за да осигуря нужните атрибути и устройства за прохождане, в това число проходилка, бънджи, триколка и космически кораб. Защото, признавам си – дори аз, която съвсем не съм сред отявлените привърженици на активното пазаруване, бях на път да се поддам на изкушението да оборудвам детето си поне с част от „задължителните покупки“.

Оказа се, че босите крачета

Снимка: pixabay.com

Оказа се, че босите крачета са най-добрият помощник при прохождането и никое пластмасово съоръжение не е в състояние да окаже по-благотворно влияние върху този процес. След кратък семеен съвет решихме, че няма да купуваме нищо от нещата за скачане, бутане, натискане и подпъхване, които ден по-рано настоятелно ни бяха препоръчани от продавачките в кварталния бебешки магазин. Към днешна дата оценявам това решение като разумно и, ако някой ден отново се изправя пред тази дилема, най-вероятно ще направя същия избор.

Открих и друго важно нещо, което съвсем не се отнася само до прохождането – малките могат да се справят и сами. Да, хубаво е мама да бъде до теб и да ти дава кураж, казвайки ти, че си готов да направиш следващата крачка и сам; хубаво е татко да те хваща точно в мига, преди да си забил миниатюрното си носле в килима. Но дори без тези „жокери“ мъничетата най-вероятно пак ще съумеят да направят първите си крачки, да преминат първите препятствия по пътя си. И липсата на ортопедични обувки, колан за прохождане и количка за бутане съвсем не е пречка, която може да ги отклони от постигането на тази цел.

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Ина Пенкова

Ина Пенкова

Ина е професионален комуникатор. Освен с маркетинг и PR, тя се занимава активно и с писане, най-вече по теми, свързани с родителството. Разбира се чудесно с думите и се възползва от всяка възможност да общува с тях, било то като читател или като автор. За сметка на това никак не я бива с цифрите, затова гледа да стои далеч от тях. В свободното си време обича да пътува и да бездейства. Вместо това обаче оцветява, чете приказки и строи градове от LEGO – просто защото има подходяща компания за това в лицето на двегодишната си дъщеря.

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.