Тя е на две. Може да брои до пет, да си събува обувките сама и да запълни с измислени от нея думи безброй лунни кратери. Във въпросите обаче не я бива особено – предпочита да дава отговори, обикновено двусрични. Въпреки това съм сигурна, че от известно време в главата ѝ упорито се въртят няколко, които би ми задала. А може и вече го е правила…, просто аз не съм разбрала. Ако е така, използвам правото си на реванш с този материал, и ù давам шанс да прочете отговорите ми във времето, когато двете ще говорим, пишем и четем на един и същ език.
Като за начало искам да те попитам как се казваш. Знам, че въпросът звучи странно, когато идва от собственото ти дете, но съм малко объркана – винаги съм мислела, че се казваш Мама, а все по-често чувам околните да те наричат с друго име.
Изненадана съм от въпроса ти, защото толкова пъти съм те хващала да ми ровиш в чантата и да разглеждаш личните ми документи, че бях сигурна, че си разгадала тази мистерия. За всички останали, освен за теб, се казвам Ина. Мама е нещо като псевдоним, който децата дават на жените, които се грижат за тях, прощават им всичко и ги обичат повече от всичко на света. Дори повече!
А ще издадеш ли на колко години си? В това отношение също се чувствам леко объркана, защото понякога си играеш с мен, все едно си на не повече от три, а друг път ми се караш като типичен възрастен.
Въпросът с годините е малко по-сложен. Скоро четох интервю на Мариус Куркински, в което той казва, че след 25 възрастта няма значение. Аз пък смятам, че годините губят значението си след като станеш родител. Защото тогава животът ти започва отначало, заедно с детето си преминаваш през всички етапи на живота, като започнем от растящите зъби, минем през тийнейджърския бунт и стигнем… ами, докъдето можем. Иначе формално съм на 30, поне така пише в личната ми карта.
Няма да увъртам повече, ще премина направо към най-важния въпрос – мен ли обичаш най-много на света? Защото понякога, когато си ми ядосана, или когато те виждам да обръщаш внимание на други деца, изпитвам известни съмнения…
Ще отговоря в твой стил – едносрично и категорично: ДА!
А тогава защо не ми даваш да ям желирани бонбони?
Точно защото те обичам.
Бъди по-конкретна, моля.
Снимка: pixabay.com
Да обичаш някого, означава да се грижиш за него. Понякога грижата се изразява в мила дума, друг път в топло одеяло, в някои случаи е опит да предпазиш човека до себе си от нещо, което би му навредило. И понеже знам какво ще ме попиташ на свой ред, отговарям ти направо – да, знам, че ограниченията, които налагам по отношение на желираните бонбони, няма да са валидни още дълго и скоро ти ще намериш начин да ги заобиколиш. Въпреки това ще държа този „фронт“ докато мога, защото ми е важен и защото смятам, че добрата храна е един от най-ценните подаръци, които мога да ти направя на този етап.
Значи затова настояваш да ям зелени храни?
Да. В тях има витамини, цинк, желязо и разни други неща, с които смятам, че е добра идея да се запасиш, за да бъдеш здрава.
Като стана дума за цветове – защо ме обличаш в синьо? Признавам, че е доста неловко, когато ме наричат „младеж“ и „хубавец“.
Ами, всъщност не знам. Може би просто защото обичам синьо – самата аз имам доста дрехи от тази гама в гардероба си. И не виждам особена полза от разделението на цветовете на мъжки и женски. Държа да отбележа обаче, че на няколко пъти съм се отказвала от покупката на блузка или панталон, който много, много, ама наистина много съм ти харесала, само защото е бил с надпис „Момчето на татко“ или нещо друго в този дух.
Истината е, че не си много по покупките. Прави ми впечатление, че някои други деца получават подаръци доста по-често от мен. Това защо?
Защото ми се иска (доколкото ми е по силите, защото бабите ти оказват значителен отпор) да приемаш подаръците като нещо специално и да ги оценяваш подобаващо. Струва ми се, че това няма как да се случи, ако получаваш подаръци постоянно или те се превърнат в инструмент за потушаване на всяко твое недоволство.
Странното е, че напук на желанието ми да не си претрупана с нови придобивки, стаята ти е пълна с всевъзможни джаджи и играчки и ми е все по-трудно да ги събера в местата, предназначени за това. При едно от последните разтребвания се зачудих как става това и даже се замислих дали не пазарувам насън – това беше единственото обяснение, което ми хрумна. После обаче изброих наум имената на бабите и лелите ти и нещата си дойдоха на мястото…
И накрая нещо в съвсем различна посока – какво би направила, ако някой ден случайно счупя на безброй парчета онзи гердан в стил Гауди, който си си донесла от Барселона и който толкова много харесваш?
Видях вече, че си се справила с него, няма нужда от толкова заобикалки. Казах ти вече в един от предните отговори – майките са хора, които се грижат за децата си, прощават им всичко и ги обичат повече от всичко на света. А после ги целуват за лека нощ по челото и ги завиват с топло одеяло.
Снимка на корицата: pixabay.com
