Пиша ви седнала на земята, заобиколена от артистично разпръснати книжки, плюшени играчки, парченца от конструктор и разни други неща. Не, вкъщи не е разхвърляно – падам си по сюрреализма в интериорния дизайн. Обожавам изкуството по стените – небрежно нарисувани с пастели, с лека пикасова нотка и много въображение. А за скулптурите от мръсни чинии в кухнята изобщо няма да отварям дума. На кратко – имам дъщеря на почти две години.
Нека обаче се върнем от начало. Пролетта на 2014-та беше прекрасна – обагрена в пъстри цветове и изпълнена с приятни прохладни сутрини, в които можех да се насладя на чаша горещо кафе и нежни вечери, идеални за среща с добри приятели. В една от тези сутрини получих чудесна новина, всъщност най-хубавата, които бях получавала някога. Тя се състоеше в две най-обикновени розови черти. Щях да ставам майка – „нима има нещо по-хубаво от това“, би възкликнал всеки около мен, а аз – аз просто бях шокирана, макар че това всъщност беше съвсем планирана и желана бременност.
След първоначалната еуфория, в главата ми се прокраднаха мисли на несигурност, примесени с известна доза страх и притеснение. Очевидно вече бях в „Матрицата“. На крехката възраст от 23 години, когато може би аз самата бях все още дете, ми предстоеше не просто да дам един нов живот, а да се посветя на това да го отгледам, възпитам и превърна в достоен човек, като трябваше да успея да съхраня себе си, връзката си и да продължа да се развивам. За тази цел щяха да ми трябват много здрави нерви, сила, верен човек и… финансова стабилност.
Идните 9 месеца бяха изпълнени с много пъстроцветни съчетания на целия спектър от емоции и чувства. Имаше моменти, в които бях най-щастливата бъдеща майка, но имаше и такива, в които се чувствах затворена в тъмна бездна от тревоги. Опитвах се да планирам всичко, минавайки през избора на лекар, изчитане на всичката налична информация, свързана с кърменето и отглеждането на новородено и разбира се, неизменното пазаруване за бебето. А когато обсъждах с познатите си въпросите, свързани с „готовността ми за бебе“, уверено им заявявах, че се чувствам напълно подготвена, а вътрешно знаех, че едва ли някога съм изричала по-голяма лъжа.
На първо място процесът на самата бременност ме караше да откачам леко – ще качвам килограми (качих само 10), нещо ще расте в мен и ще ме подритва отвътре (моето определено тренираше за футболист), ще сменям често настроенията си (добре че имаше кой да ме изтърпи), а раждането ще боли (боли си, но повече ме боля един зъб в 4-тия месец) и разбира се въпросът, който минава през главата на всяка бременна: „Ами, ако нещо се обърка…“
В крайна сметка тези месеци минаха почти неусетно и докато наивно си мислех, че с раждането всичко приключва, то всъщност тепърва започваше.
Дойде едно мъничко бебенце, което дори не знаех как да държа и чийто живот зависеше най-вече от нас. Всички прочетени книги се превърнаха в печатни букви върху бял лист хартия, без особена стойност и вече въпросът: „Готови ли сме за дете?“ придоби съвсем нови измерения.
Готови ли бяхме… да издържим умората, напрежението, безсънните нощи, плачът, болестите, паданията и всичко, свързано с физическото израстване на бебето?
Готови ли бяхме да дадем на това дете цялата си обич и топлина, да го предпазим от опасностите, да го научим на самостоятелност, да му осигурим среда, в която да процъфтява и разбира се – да го превърнем в стойностен човек?
Готови ли бяхме да жертваме времето си един с друг, в името на детето, да пренебрегнем собствения си комфорт за сметка на неговия, да приемем отчуждението на част от приятелите ни и да направим така, че трудностите да ни сплотяват, вместо да ни отчуждават?
Снимка: pixabay.com
Тези и много други въпроси търсеха своя отговор, докато ние се радвахме на растящото бебенце, което всеки ден ни изненадваше с нещо, учеше ни на нещо и ни помагаше не само да осъзнаем кои са истински ценните неща в живота, но и да се превърнем във възрастни, които умеят да вземат правилни решения. Днес, почти две години по-късно, гледам света през любопитните очички на дъщеря ми и не мога да повярвам колко щастие внесе в живота ни. С умиление гледам вече омалелите дрешки, спомням си първата ни среща, първата усмивка, първата хапка пюре, първото „мама“, първите крачки… и всеки ден, привидно същия като предходния, но всъщност безкрайно различен.
„Готова ли съм за бебе?“- това е въпрос, който всяка жена трябва да си зададе, но търсейки отговора – трябва да слуша най-вече сърцето си!
Снимка на корицата: pixabay.com
