Големите усмивки Приключения

Чичо Манчо, снех та! (част 1)

Чичо Манчо, снех та!

Тези, които не са гледали Парцалев в „С деца на море“ – да го гледат 🙂

Заглавието и подзаглавието нямат нищо общо с настоящия текст. Той цели да покаже, че в ходенето с деца на почивка или където и да е, няма нищо по-различно от ходенето с компания от други възрастни на почивка или където и да е 🙂

Винаги се изнервям, когато някой, с когото искам да се видя или с когото сме заедно някъде, не знае какво иска да прави. Направооо, не лудите, не рогатите, ами извънземните ме хващат. Що се изнервям ще попита някой, като няма смисъл. Факт. То си е от натурела. Но независимо от това, лично според мен, са необходими много здрави нерви, канско търпение и усмивка при разбиране лудостите в главите на хората, за да може който и да е да преживее: „Сегаа, много е топлооо, егати жегата, ама на вас не ви ли се ходи някъде на сенчицаа, то водата беше казала, че сутрин не е подходяща за плацикане, там има ли много хора, а кухнята става ли, реката не е ли много бърза и студена, не духа ли вятър, ама как – толкова рано ли ще тръгнем?“. Това през лятото, а през зимата: „Ще измръзнем, и сега къде да ходим в този студ, много мразя да се навличам, не ми е удобно с толкова дрехи, не е ли много далече, е пак ли в мола – какво ще обикаляме там,  децата ще се разболеят в детския кът, всички кихат, няма ли да се изпотят много, мокро е, ииии тази киша много е гадна, никъде не ти позволява да отидеш, айде елате у нас да седнем да се видим“.

Чичо Манчо

Снимка: pixabay.com

С мъжа ми винаги сме пътували. Пътят ни е заложен в кръвта, в мозъка на костите или просто в главата. Човек е човек, когато е на път. Това е. Споделял ми е, че много му харесва у мен способността, че се събуждаме в събота, оглеждаме се, задаваме си въпроса – днес какво ще правим, установяваме при кого или с кого ни се ходи някъде и до половин час багажът е събран и сме долу при колата. Имам много дрехи, не ме разбирайте погрешно. Но не изпитвам необходимостта да застана пред гардероба и да започна да мисля какво да нося или да взема за 1-2-дневно трипче. Тениски, гащи, чорапи, резервни чифтове обувки и хайде. Сега с децата процесът е удължен – до час, час и 10-15 минути. Но не толкова от обема на багажа, който трябва да бъде взет, съответно подреден и опакован, а от процеса на тръгването.

На вратата

Цитатът е, че и най-дългият път започва с първата крачка. Е да де, ама не е вярно. Пътят започва с обуването. Най-честата гледка у нас е: съпругът ми е облечен, обут, застанал е в коридора от външната страна на вратата – че е по-хладно, и пуфти с ръцете в джобовете. Аз завързвам нечии връзки на обувките, вдигам ципове или „подритвам“ някой да избере най-накрая от двата чифта, които има, кой да обуе. Навън е телесна температура, т.е. 37-градуса, но не – искам да си обуя високите кецове. Които са с ватирана подплата. Ти му обясняваш, че сандалите са най-подходящи, понеже ще вървим повечко, а то ти вие: „Неискааааамм, искам джапанкитеееееесмакууиииин!“ или „Не тези, искам тези с лепенките.“ (От разказите на приятели и наблюдението върху им си мисля, че тези навици много големи хора не са ги загубили и затова времето за престой на вратата е толкова дълго.)  Готови сме, ура! Излизаме. А, да-да 🙂

„Акъдемие“?

Следваща фаза – акъдемие? Успокоявам се, че при всичките семейства с деца, които познавам, тази ситуация се повтаря или се изиграва в различни варианти, но под една и съща форма – „Искам си синята кола. Не може ли да си взема Елза? А къде ми е шапката? Взе ли си телефона? Не знам къде е. А зарядното? Какво толкова носиш в тази чанта – нали е дамска уж, какви са тези флумастери, гребенче и тенджерки? Може ли таблетааа? Искам играчка. Искам вода и сокче. Къде ми е раницата? Ти суитчъра няма ли да си носиш?“

Събрани сме, заключваме вратата – четиригодишният пищи: „Искам аз да заключаааа, могаааа“; „ти нямалиданатиснешкопчетонаасансьора?“ – понеже големият стои в коридора и си слуша нещо в ютюб. Като се замисля, виждала съм възрастни, за които излизането от вратата на дома е цяло приключение – „Къде са ми цигарите, ключовете взех ли си, портфейла в джоба ли ми е, а мокри кърпички в чантата сложих ли, спиралата добре ли ми е, налинесеразмазахвече?, тези обувки не са ми удобни, ааа не тази рокля е твърде къса, дълга…“

Вижте Чичо Манчо, снех та! (част 2)

 

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Алекс Александрова

Алекс Александрова

Целият съзнателен живот (т.е. след 18-годишна възраст) се е занимавала с комуникации. Първо в печатна медия, после като PR - корпоративен, в държавна администрация, политически , след това - онлайн комуникации и социални медии. Минава през комуникациите на благотворителността и стига до софтуерния бранш. Сега е дигитален маркетолог. Има слабост да работи за старт-ъпи.
Майка на двама младежи с разлика 5 години. Омъжена.

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.