Веднъж, докато си четях с едно око книгата, а с другото зорко следях какви ги върши синът ми /в случая си играеше с голямата червена спортна кола с дистанционното и я блъскаше влудяващо през 5 секунди в глезена ми/, дребният внезапно ме запита:
– Татко, ти какъв искаше да станеш като пораснеш?
– Голям – отвърнах без да се замислям и непредпазливо додадох – А ти?
– Татко – рече без колебание синът ми и отново ме прасна с количката в глезена.
Потърках замислено оформящата се на крака ми синина, докато мъдрувах по това екстравагантно решение на детето си.
Вярно, в крайна сметка се оказа, че да си баща е невероятно приключение и най-дълбокият смисъл, който можех да открия в живота си. Обаче откъде 4-годишният ми син може да знае това? Отговорът е – отникъде. Самият аз не го и подозирах, преди да стана татко.
После реших, че детето постъпва мъдро, да не говорим, че е и мъж на всичкото отгоре. Трябваше ми съвсем кратко време, за да анализирам и пресея наблюденията си по отношение на корелативната двойка мама-татко, за да реша, че изборът му е правилен и то не само по отношение на пола.
Примери? Ето ви няколко.
Сутрин майка му става в 6 часа сутринта. Избира дрешки за него и дрехи за себе си, пере, глади, приготвя закуска, оправя си тоалета и грима, събужда го, превежда мрънкащото сънено същество през тоалетната и банята, облича го, измива го, оправя му раничката за градината, търпи му капризите.
Сутрин баща му става в последния възможен момент, като игнорира на подсъзнателно ниво алармата на телефона на майката, мрънкането на сина си и мърморенето на половинката си, шумовете от спалнята, банята, тоалетната и кухнята, както и всичко останало, което може да се пренебрегне в подобна ежедневна кризисна ситуация в началото на деня.
После мама остава у дома да почисти след мъжете си, да разтреби, да мине с прахосмукачката и да пусне евентуално още една бърза пералня, да измие съдовете, да се преведе в ред и да отиде на работа.
Тате безгрижно качва наследника в колата, пуска радиото, пуска шегички, доставя го в детската градина и се връща, защото – нали – ТАТЕ РАБОТИ от къщи.
Вечер тате /пак безгрижно/ взема с колата наследника от детската градина и го доставя обратно вкъщи. Дава му нещо за гризкане и пийване, пуска му Спонджбоп на телевизора, оставя в удобна близост колички, кубчета, войничета, топки, моливи и листове, после пак сяда на компютъра, защото ТАТЕ РАБОТИ, нали.
Вечер мама се връща часове по-късно, скапана от работа и започва да приготвя вечеря, чисти, разтребва, минава с прахосмукачката, пуска пералнята, измива съдовете, като в същото време забавлява детето, слага му да яде, превежда го през банята и тоалетната, облича му пижамката и го приспива, четейки приказка, защото ТАТЕ РАБОТИ, да не забравяме.
После мама будува и планира утрешния ден, а тате заспива. Даже хърка.
С една дума, бързо установих, че Адът на мама е Рай за тате.
Синът ми беше взел правилното решение. Мъжко.
Друг е въпросът, че да си баща, а не майка, си има и своите минуси.
В детската градина всички госпожи, лелки, медицински сестри и майки само дето не са ме взели под крилото си и много внимават да не сгазя някъде лука, а аз го газя често, признавам си.
Като татко и основен превозвач на чедото „от-до“, се налага аз да се занимавам с плащане за такси, куклени театри, празненства и прочее, аз да боядисвам оградки и да разсаждам цветя и аз да водя сина ни по медицински прегледи и разни мероприятия.
Плюс това, като всеки един татко по света, аз съм призваният да уча сина си да плува, да пали огън на открито и в камината, да кара колело и да рита топка, както и на всеки един друг мъжки спорт или каквато и да било мъжка дейност, за която се сетите.
Всъщност малко по-късно пак аз ще го уча да се бръсне, да кара кола и да сваля гаджета, но за това все още има време.
Двойните стандарти обаче спрямо мама и тате далеч не свършват само в задушевната, леко наелектризирана и добре позната домашна атмосфера.
Собствената ми майка и тъщата ме гледат като втора категория човек още от раждането на детето. Дядовците пък не ми говорят, тъй като синът ни не е кръстен на нито един от двамата, а на мен.
Обикновено и в градината, и в болницата, и на детската площадка ме гледат странно, недай си Боже да се опитам да завържа разговор с майките там и да се пробвам да обменя рецепта, информация за парти център, нова плетка или клюките от кварталния магазин.
От друга страна, татковците ме гледат лошо. Ревнуват явно.
Синът ми също не е чиста вода ненапита.
Той добре знае, че като във всяка свястна криминална история, и в нашата има добро и лошо ченге.
Тъй като по ред причини мама е призвана да играе ролята на лошото ченге /“Събуди се!“, „Тръгвай за градина!“, „Бързо в банята!“, „Излизай от морето!“, „Не можеш да ядеш още сладко!“/, понеже все някой трябва да се грижи за възпитанието на детето и да въведе ред в хаоса, тате автоматично се превръща в ангел Божий, доброто ченге, най-най-най-любимия и добър татко на света… купи ми още едно шоколадово яйце, татееее, моля тееее…
И татко купува. Татко разрешава. Татко удължава гледането на телевизия, играта с компютъра или каквото е този път. Татко дава още малко шоколад и то тайно от мама. Татко винаги е готов да опрости наказание, да отложи лягането, да разреши още едно кръгче на въртележката, да подложи и другата буза на сладурчето. С една дума, татко у дома е Меката Мара и добър показател за това как точно не трябва да се възпитават деца, глезейки ги.
Обаче, извинете, татко е и пример на подражание, това не може да се отрече.
Вече споменах. Запитах сина си какъв иска да стане като порасне и той отвърна без колебание:
– „Татко!“
Това е положението, май.
Снимка на корицата: pixabay.com
