Странно нещо е психиката на човека. Спомням си, че след като родих в главата ми беше страшна каша от мисли, емоции и чувства. В такъв момент да се каже, че желанията се разминават с реалността, ще е доста меко казано. Тук е моментът да обясня, че с времето всичко се нормализира и няма нужда да се притеснявате, че положението винаги ще бъде такова, но неща като време за себе си, сън или пък излизане навън без дете през първите месеци, поне в моя случай, бяха напълно немислими. Не толкова заради самите обстоятелства, колкото заради странните психо състояния, които ме обземаха на почивки. Хем не исках и за миг да се отделям от бебето, хем си мислих какво ли би било да остана насаме със себе си поне за малко. След множество седмици, прекарани в безсъние и всевъзможни терзания с новороденото, бутане на тежката зимна количка и непрекъснатото влачене на две чанти с багаж, няма да ви лъжа, че много ми се искаше да изляза дори за петнадесет минути сама навън и да подишам малко въздух.
Скоро този вълшебен момент дойде – дойдоха баба и дядо и, о, чудо, мама успя да излезе за малко. Първото самостоятелно излизане до кварталния магазин ми се стори като мечтана екскурзия до Малдивите. Или поне в началото. Изстрелях се навън, поех дълбоко дъх и с широка усмивка се запътих към магазина. И тогава дойде първата голяма изненада за мен. Както си представях, че ще се шляя из магазина с часове, ще се наслаждавам на свободата си и ще избирам домати, оглеждайки и миришейки ги един по един, изведнъж нещо ме стегна – ами какво, ако бебето сега плаче, а те не ми се обаждат, за да не ме притесняват. Какво, ако вече е гладно, поглеждам часовника с притеснение и виждам, че са минали само тридесет минути от последното кърмене. Е да де, ама ако все пак има нещо…ами ако се е наакало, майка ще смени ли веднага пелената? Грабнах бързо каквото ми трябва и се втурнах обратно към нас. Разбира се всичко си беше наред, но моите параноични състояния тогава бяха станали пословични. С времето човек свиква с факта, че нищо няма да се случи с детето, ако то остане с баба си или татко си за малко, но най-първото излизане без бебето си беше пълен провал. Дали ме е нямало повече от двадесет минути не знам, но на мен ми се сториха като три. И така за още няколко месеца.
Аналогичен беше случаят и с второто самостоятелно излизане. Детето, вече доста по-голямо и захранено, беше поверено на татко и дядо, а мама излезе на първото си кафе с приятели след раждането. Още си спомнях злополучния опит за пазар и си казах: „Е, сега бебка вече е голяма, ето сега ще се отпусна, ще се възползвам от ситуацията и ще се разтоваря, както си му е реда.“ Дотук добре. Този път старателно бях ампутирала от съзнанието си всички лоши и тревожни мисли, бях се настроила за почивка и с бойна крачка се насочих към срещата. Наистина имах голяма нужда да се видя с хора без да съм перманентно втренчена в бебето и бях сигурна, че ще прекарам един чудесен следобед. Донякъде се получи, но изкривеното следродилно мислене не след дълго отново се обади. Стоях си аз и си пиех безгрижно кафенцето, докато изведнъж ме порази една блиц мисъл – КЪДЕ Е БЕБЕТО?! Изведнъж напълно бях забравила, че съм излязла сама и от ужас, че съм го забравила някъде, отскочих сигурно на метър от стола. След секунди дойдох на себе си, но след това същото нещо се повтори още няколко пъти. Изглежда умората, изолацията от външния свят и навикът да съм по двадесет и четири часа с малката си казаха думата. Така не след дълго се уморих от тревожното си състояние и реших да се прибера в нас, където бебето е на сигурно, няма шанс да го забравя някъде или някой да го открадне. А бе, безумно беше.
Съзнанието на наскоро родилата жена не може да се опише с думи. Чувала съм за какви ли не изстъпления. Може би дори не съм била най-потресаващия пример, кой знае. Слава Богу състоянието е обратимо, така че няма място за паника. Днес, когато детенцето поотрасна, вече е съвсем различно. Радва се, когато остане с баба, а аз се радвам когато имам възможност да си обърна малко внимание. Остава само да се адаптира в яслата и всичко ще е просто приказка. Ако можете да не сте като мен, ще е чудесно – тревожността и излишните притеснения не са от полза за никого, най-малко за вас. Колкото сте по-спокойни, толкова по-хубаво. Ако има кой да ви помага, не се чудете, а излизайте повече. И да имате такива моменти, не след дълго те ще останат в историята, а вие ще си спомняте с усмивка за първите случки с бебето и ще съветвате бъдещите майки да не се тревожат колкото вас. Виждайте се с близките си хора дори и за малко насаме, повярвайте ми, важно е.
Снимка на корицата: Ryan McGuire
