7 години след стартирането на най-забавната, активна и ангажирана платформа за родители, социалния проект „Оле Мале“ и два наръчника по оцеляване по-късно фуриите от „Майко мила“ – Красимира Хаджииванова и компания се завръщат с новаю доза смешни, почти невероятни, но съвсем истински истории, с които се сблъскват бъдещи или настоящи майки и татковци и други хора из родните ширини.
В „Майко мила: Да оцелееш като родител 3“ през очите на няколко смели „доброволци“ в родителството отново оживяват щастието, страхът, смехът и сълзите в може би най-дългото приключение. В техните истории обаче за пръв път е засегнато и следващото ниво на играта „родителство“ – непредвидимият ПУБЕРТЕТ, а в специална научна част е представен и обобщен свят на „жените през онова време“ – преглед с цифри и факти на живота на нашите пра-прабаби и какви са били техните семейства.
В 22 текста ще научите:
– как се променя гардеробът на една бъдеща майка с времето;
– как се променят семейните отношения след раждането;
– каква е разликата между котката и децата;
– как да качите дете в автобус 72 (без да загубите разсъдък);
– как се става асистент на котарак,
– как да заведете деца на басейн, без да ви глобят от КАТ.
Не само това, но ще получите няколко ценни и забавни съвета за „онзи“ разговор за порастването, произхода на видовете (разбирайте с-е-к-с-а), както и какво да не казвате децата (особено на тийндейджърите).
Няма да бъде подмината и щекотливата тема за развода и предизвикателствата, които крие той, когато трябва да се разправяте с роднини и други животни.
С цел да даде колкото се може по-богат (и смешен, и абсурден) родителски опит, сборникът дава поле за изява на великата женска общност на „Майко Мила“ – „Положението е Майко Мила“, част от изисканите членове на която са увековечени като автори в тази книга. А техните истории са неоспоримо 100% изпитани и преживени.
В крайна сметка от „Майко мила: Да оцелееш като родител 3“ ще научите, че всичко е добре, когато свършва добре. Или когато е посрещнато със завидна доза чувство за хумор. Все пак – светър е оцелял, защото се е смял (и други клишета).
Из „Майко Мила: Да оцелееш като родител 3“ със
съставител Красимира Хаджииванова
Еволюция на гардероба
Красимира Хаджииванова
Помните ли как сте се обличали преди детето? А виждали ли сте как се обличате сега?
Красимира е тук, за да ни преведе набързо през еволюцията на женския гардероб – от
етапа, в който още сме свободни и безгрижни, през бременността, пехливанския период
на борби с детето и локвите, та до ден днешен, когато вече имаме и време, и
възможност да се облечем като хората, но нямаме желание. Знаем, че има и
изключения, които са модни икони и след три деца, но както се казва – изключенията
само потвърждават правилото. Да живее суитшъртът и ластичните джинси!
Забелязвали ли сте колко се променя човек – даже не човек, а жена, когато от свободна,
безгрижна единица се превърне в утрепана от живота единица и половина – самата
единица и нейното бебе, което виси от врата ѝ, от кръста ѝ, от краката и въобще
отвсякъде, откъдето може да виси, при това години наред?
Няма как да не сте го забелязали, ако сте майка, а ако не сте, но скоро ви предстои да се
превърнете в такава, продължавайте да четете, защото и вас това ви чака.
В този текст искам да си поговорим по въпрос, до който рядко стигаме, а именно – как се
променя нашият гардероб, когато от едната житейска роля влезем в другата. Защото от
всички неща, дето се променят – сън, кожа, свободно време, честота на къпане и свод на
десния крак, гардеробът някак си е неглижиран в списъка, а повярвайте ми, има какво
да се каже за него.
И така, ето ви вас, нормална, права, здрава жена, която има работа, гадже и живот.
Всяка сутрин си обличате различни дрехи и забележете – различни обувки, но не в
смисъла на научнопопулярната поредица „Различните обувки и недоспалата майка,
тръгнала до куриера с бебешка количка и торба с боклук“ (маратонка на единия крак и
джапанка – на другия), а ЕДИН чифт различни от вчера обувки.
Имате огромен гардероб, че даже и два, в които пък има рафтове с кашмирени
пуловери, бели тениски, бизнес облекла, джинси в дванайсет нюанса на синьото,
копринени рокли, дантелени потници и айде да не продължавам, че ще се разплача. С
две думи – имате си дрехи, които са много, хубави са, ЧИСТИ СА и ви стоят отлично. И
вие си ги носите, защото така правят жените, които имат свободно време – използват
част от него, за да се обличат, събличат и преобличат всеки ден по няколко пъти.
Натискаме копчето за превъртане напред и хоп, ето ни вече бременни. Още сме в
началото и не си даваме сметка какво предстои, защото ни е за първи път и човешкият
мозък не може да си представи, че корем в 8-ия месец, който се вижда на сателитни
снимки от Космоса редом до езерото Титикака, няма да може да се набута в дантелен
потник размер S или в тесни дънки, с които доскоро е ходил на дискотека.
В началото на моята бременност нямах никаква идея какво ми предстои. Таман бях
отслабнала за шейсети път в живота си и се радвах на възможността да нося тесни
рокли, клинове и прилепнали тениски, затова услужливо избутвах от мозъка си
неминуемия биологичен факт, че тялото ми ще порасне.
Така се случи, че в 3-ти месец от моята бременност отидохме в Австралия. Някъде там
дойде денят, в който се съблякох по време на разходката ни в Сидни, защото ми беше
топло, а мъжът ми ме снима до едни ибиси, след което аз се видях на снимката и
следващите три седмици плаках денонощно. В общи линии това са спомените ми (а и
снимките ми) от Австралия – до мен е Операта, а аз, подпухнала от плач, пия капучино за
20 долара и в него капе ситният маргарит на една жена, видяла, че ОТНОВО започва да
има подут корем. Сега, по-проницателните от вас ще кажат – защото в него има бебе, ма,
алооооо, и ще бъдете напълно прави. Обаче това не ми пречеше да оплаквам съдбата си
на отново наедряваща и вследствие на това – отново в нужда да променям гардероба
си.
Върнахме се от Австралия, коремът, слава богу, продължаваше да си расте (между
другото, съвсем контролирано и леко, без никакви ексцесии, каквито съм чувала и
виждала у други жени – дори в 9-ия месец сама си обувах гащите и обувките), аз
спортувах, защото бях пълна с енергия и жизнерадостност, и така дойде моментът, в
който дънките ми вече не ми ставаха и трябваше да си купя такива за бременни. Също и
сутиен, и нещо, с което да обгърна цялата тая монументална красота отгоре ми.
И тръгнах по магазините. При това – с ясната мисъл, че това са дрехи, които нося само
няколко месеца и повече – не, така че няма да влагам в тях целия си чеиз. На третия
магазин се наложи да ревизирам бюджета си, тъй като се оказа, че дрехите за бременни
са нещо като дрехите за кучета – неоправдано скъпи и също толкова грозни. При това
имаше правопропорционална връзка между грозотата и скъпотията – колкото по-грозно,
толкова по-скъпо. Криво-ляво успях да избера чифт дънки с огромна ластична платка,
която да побере мен, бебе и тава с гювеч, купих си една ластична пола и две оувърсайз
рокли, наподобяващи ония плащове, с които Кристо, бог да го прости, обвиваше
Райхстага, и с това гардеробът ми за бременни се изчерпа.
Последните месеци от бременността ми бяха в разгара на зимата, така че нямаше и
много смисъл да инвестирам в други дрехи – просто намятах едно палто и излизах. От
време на време хвърлях един поглед на добременните ми дрехи и в блажено неведение
относно развоя на събитията си въобразявах, че само да родя и ще се върна към тях
моментално.
Тук отново натискаме копчето за превъртане напред и хоп, ето ме на втория-третия ден,
откак съм се върнала вкъщи след раждане. Приличам на нещо, което не съм виждала и в
най-лошите си кошмари – цялата съм подута, гърдите ми са като гюлета, които всеки
момент ще се откъртят и ще емигрират в Хаити, облечена съм в огромно долнище на
пижама, тениска на мъжа ми и нещо, наречено сутиен за кърмене. Потна съм, а косата
ми е вързана един път на опашка и втори път – прибрана с кърпа, защото педиатърката е
дошла и ми е направила забележка, че бебето може да ГЛЪТНЕ някой от дългите ми
косми и да стане страшна трагедия, затова по-добре да се подстрижа късо. След като
плаках осем часа над това предложение, просто се вързах максимално здраво, сложих
си шест фиби и една кърпа и сведох риска от падане на косми от главата ми до
минимум.
Но да се върнем на сутиена за кърмене. Той, както и дрехите за бременни, също е
правен в кръжок по измисляне на най-грозни дрехи в техникума в Горно Нанадолнище,
но в този момент, честно да ви кажа, ми беше все тая. Да има там нещо да ги държи, пък
грозно ли е, красиво ли е – на кого му пука. Сутиените за кърмене са нещо, което човек
си купува, защото си мисли, че ще му помогнат за нещо в живота, но истината е, че за
нищо не помагат, или поне на мен не успяха – просто го гледах с отвращение, слагах го с
отвращение и го махах с облекчение – това беше и любимият ми момент от деня.
Минаха няколко седмици и започнах лека-полека да се връщам към по-големите неща
от добременния ми гардероб и вероятно няма да съм първата жена, която си признава,
че е поносила дрехите за бременни още малко след раждането – защото те друго може
и да не са, но поне са удобни.
Пак хващаме вълшебното житейско дистанционно, превъртаме една година напред и
ето ме, вече съм майка на едногодишно дете, което ходи като прахосмукачка навсякъде
и яде това, което се изпречи пред очите му – от камъни до фасове. От момента, в който
детето проходи, прояде самичко и въобще – започне да се държи като хомо сапиенс, а
не като гущер, майката влиза в нов етап от живота си, а именно – пъдарския етап.
От жена, която товари бебе в количка, вози бебе в количка и разтоварва бебе от
количка, тя се превръща в един от онези участници в пехливански борби, които гонят
намазано с олио прасе из кални ливади, а то, гадината, все им се изплъзва. Всичко е в
олио, свине, косми и кал – така горе-долу изглежда и майката от първата до третата
година на детето, често и до четвъртата, а в тежки случаи – и след това. Това, съвършено
разбираемо, означава, че тя няма как да е облечена с кожени боти на ток, палто от вълна
и малка, кокетна чантичка, защото на първата локва, в която детето се набуха и излезе от
нея като нещо, довлечено от Перловската река, майката захвърля и палто, и чантичка,
обува рибарски ботуши, навлича ловджийска шуба, мята една брезентова раница на
гърба, която пълни с резервни дрехи, гевреци, сокчета и кърпички, и живее така до
абитуриентския бал на малкото свинче. Често дрехите на тази клетница са омазани с
банан, шоколад или друга органична материя с неизяснен произход – може да е умрял
гълъб, може да е сопол, но това по никакъв начин не може да бутне тази майка, която
вече е изградила характер на тибетски монах.
Това беше моментът например, в който аз открих ластичните дънки и суитшъртите,
инвестирах в три броя от всеки артикул и започнах да ги въртя. Черни дънки – сив
суитшърт, сини дънки – червен суитшърт, сиви дънки – бял суитшърт. В така изброената
бройка има девет възможни комбинации, което си е повече от седмица разнообразие –
коя майка не би се вкопчила в такава оферта! В една особено тежка зима от моя живот
изкарах месеци наред с един пуловер и един суитшърт, които перях до безсъзнание и
обличах наново – и до ден днешен суитшъртът стои като паметник, който да ми напомня
за трудните моменти, през които съм минала.
Разбира се, винаги ще има и майки, които минават като феи на „Дисни“ по алеите в
парка, облечени от глава до пети в ЧИСТИ, изгладени и скъпи дрехи, с нови и лъскави
обувки, с прическа и грим, маникюр и ухаещи на парфюм, а не на това, което сме си
сготвили снощи или по-скоро оня ден, защото кой има сили да готви всяка вечер, бе?
Това са жените, които твърдят, че всички можем да изглеждаме така, просто е въпрос на
организация и желание, но то там е и разковничето – ние, останалите, нямаме нито
желание, нито организация. Нищо нямаме, освен три суитшърта, два чифта джинси и
малка искрица отговорност, която ни кара да ставаме, да навлечем първото, което
видим, и да изведем критърса на чист въздух, където да крещи, да яде трева и да се
тръшка в пясъчника.
И ето ме днес, с дете на 7 години, което се къпе и облича самичко, а аз, съответно,
разполагам с достатъчно време да си облека всичко, което искам и имам.
Но искам ли да си го облека?
Не, не искам. Имам достатъчно дрехи за три живота напред, но от толкова търчане в
удобни дрехи, някак си изгубих навика да се обличам като оная свободна и безгрижна
жена от началото на текста. Може би някога ще започна пак, но дотогава, да ви кажа,
суитшъртите и широките джинси са на преден план в гардероба ми, а някъде отзад са
всички други дрехи, които отлагам за следващата пролет, есен и зима, и така, докато… и
аз не знам докато какво. Но знам, че не съм единствена, така че – правя ви оня знак на
Катнис от „Игри на глада“ и отивам да си облека суитшърта.
