28 е чудесна възраст. При добро стечение на обстоятелствата и малко повече късмет, дотогава човек може да успее да завърши университет, да се изнесе от дома на родителите си и да си намери сравнително добра работа, с която да се издържа. Ако за това време в живота му се е появил и достоен кандидат за сърцето му, значи е изпълнил програма максимум! Или пък не…
28 е чудесна възраст, която идва в комплект с любимия ми въпрос: „А иначе нещата как са?“ Да се разбира: „Сватба и деца скоро да чакаме ли?“ Можете да разказвате на околните с часове за безбройните си квалификации и немислимите си професионални постижения, но рано или късно в разговора ви ще се промъкне настойчивото: „А иначе нещата как са?“ И ако в този миг нямате насрочена дата за брачна церемония и/или положителен тест за бременност под ръка – горко ви! Ако имате – пак горко ви. Защото това е само началото на бурята от неудобни въпроси, с която ви предстои да се срещнете, независимо от решенията, които сте взели и стъпките, които сте предприели.
Каквото и да (не) направите, когато и да (не) го направите, бъдете сигурни, че те – въпросите – дебнат от някой тъмен ъгъл и чакат да ви хванат на тясно. Ако ще се омъжвате – защо ще се омъжвате, това не е ли отживелица вече? Ако сте решили да пропуснете подписа – не означава ли това, че бягате от отговорност? Ако родите на 25 – закъде бързате? Ако не сте родили на 30 – закъде се бавите? Няма верни отговори, нито сигурни жокери, единственото сигурно нещо са различните гледни точки.
На 30 и малко, без брак и с едно дете, вече ми е ясно, че неудобните въпроси, освен че са неудобни, са и неизбежни. Те са нещо като пинцети в ръцете на близките и не толкова близките ни хора, с които те се опитват да наредят частиците от пъзела, който всеки един от нас представлява. А този пъзел сякаш е безкраен, защото винаги има някоя липсваща частица – брак, дете, второ дете, втори брак… Независимо колко грижливо подреждате картинката, все ще се намери някоя малка цепнатина, която провокира загриженост, любопитство или каквото и да е онова нещо, което подхранва нездравия интерес на околните.
На 30 без малко се отказах да отговарям. Може би в определен момент запасът ми от отговори на неудобни въпроси просто се е изчерпал. Подозирам, че това се е случило някъде между: „Колко време още ще го кърмиш това дете?“, „Няма ли да се решите на сватба най-сетне?“ и „За братче мислите ли?“. По същото време се сдобих със служебна усмивка и смразяващ поглед, които безотказно повалят в калта всеки неуместен опит за инвазия в личния ми живот.
Ще ми се да ги имах по-рано – и усмивката, и погледа. Мисля си, че ако беше така, щях да си спестя много излишни разговори и ненужни самоанализи. Не че въпросите са нещо лошо – просто и те, както повечето неща на този свят, си имат свое място и време. А мястото и времето на въпроса: „Сватба и деца скоро да чакаме ли?“ определено не е на сватбата на някоя далечна братовчедка, между „Бяла роза“ и „Пий, куме“.
Снимка на корицата: pixabay.com
