Семеен портрет Ти и Аз

Време за нас двамата

Време за нас двамата

Времето е странна величина. Понякога лети, направо препуска през пространството и сякаш нарочно кара приятните дни да изглеждат като часове, а минутите – като секунди. Друг път се влачи, проточва всеки миг, прекаран в нетърпеливо очакване. Изобщо – странна величина, която става още по-неуправляема, след като станеш родител.

Разбрах за специфичните метаморфози на времето още от първата секунда, в която станах майка. Имам предвид буквално първата секунда – онази, в която трескаво очакваш бебето да изплаче, а тя сякаш нарушава всички физични закони и преминава в цяла една вечност. От този миг насетне всеки ден получавам нови и нови доказателства, че формулата Т = S/V (времето е равно на пътя, разделен на скоростта), която вярно ми служеше в гимназията, е напълно неприложима в реалния живот.

В дните ми на майка времето е загубило логичния си облик. Tо не се подчинява на никакви формули и физични закони. Сутрин ставам, правя закуска на детето и хоп – станало е вечер. Някак между другото в това „хоп“ са се промъкнали едни 10-12 часа, в които съм ходила на работа, пазарувала съм, пяла съм детски песнички, поправяла съм счупени играчки, сресвала съм косите на поне две кукли Барби и съм правила още куп други непланирани неща. А след заветното „хоп“ батериите ми са напълно изтощени.

Ден след ден, седмица след седмица, разбирам колко ми е важно времето преди и след „хоп“. Англичаните го наричат “quality time”– времето, в което отделяш на детето, партньора си или друг обичан човек нужното внимание, за да заздравите връзката си. С детето мисля, че се справям относително добре, но признавам, че що се отнася до партньора ми, имам доста за наваксване. Времето „за нас си“ много умело се изплъзва между часовете, прекарани в офиса, грижите за детето и т.нар. домакинстване. Разбира се, имаме си няколко изпитани трика, които ни помагат да се измъкнем от лабиринта на времето…

На първо място трябва да споменем заведенията за хранене с възможност за доставка. Служителите на тези свещени за нас търговски обекти са извоювали много специално място в сърцата ни, защото благодарение на тях веднъж на една-две седмици успяваме да спестим онзи час, който иначе така безразсъдно пропиляваме в трескави приготовления на вечерята. И, вместо да се вайкаме в кухнята, да седнем на по чаша вино, да поговорим без да се опитваме да надвикаме абсорбатора и дори да изгледаме заедно един/половин/четвърт (в зависимост от настроението на дъщеря ми) филм.

Когато става въпрос за филм, който наистина харесваме и много, много, ама наистина много искаме да изгледаме заедно на кино, минаваме на план Б, който в случая е по-скоро план Д – детегледачката. Чудесно момиче, с което Google ни срещна малко преди дъщеря ми да навърши годинка, и която беше мой верен помощник в следващата година, в която бях служител на свободна практика и се нуждаех от почасова грижа за детето си у дома. Към днешна дата тя продължава да бъде много ценна част от семейната ни „схема“ и, макар че се включва много по-рядко (за няколко часа вечер веднъж на един-два месеца), я считаме за истински подарък от съдбата.

Разбира се, говорейки за подаръци от съдбата, няма как да пропуснем да споменем бабите. Аз самата обожавам бабите си, но преди да стана майка не се бях замисляла сериозно над въпроса колко нужни са те в отглеждането на едно дете. А те наистина са нужни! За да изгледаш любимата си театрална постановка в компанията на любимия си човек; за да можете двамата заедно да отидете на рождения ден на приятел, без да поглеждате непрекъснато часовниците си, защото времето на бавачката изтича неприлично бързо; за да се отдадеш на нечувано дълъг следобеден сън в неделя, небрежно пренебрегвайки миенето на банята.

Макар че в нашия семеен сценарий бабите се появяват сравнително рядко, не мога да не призная ключовата им роля. Неделните часове, в които майка ми ни гостува или превзема грижите за дъщеря ми, са нашата импровизирана ваканция, когато можем да правим каквото си поискаме. Мисля си, че именно защото тези ваканции не са толкова често срещано явление, ги ценим по достойнство и ги използваме пълноценно. Разбира се, не бихме се разсърдили, ако можем да им се радваме по-редовно, така че всеки, който има идеи в тази насока, е добре дошъл да ги сподели.

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Ина Пенкова

Ина Пенкова

Ина е професионален комуникатор. Освен с маркетинг и PR, тя се занимава активно и с писане, най-вече по теми, свързани с родителството. Разбира се чудесно с думите и се възползва от всяка възможност да общува с тях, било то като читател или като автор. За сметка на това никак не я бива с цифрите, затова гледа да стои далеч от тях. В свободното си време обича да пътува и да бездейства. Вместо това обаче оцветява, чете приказки и строи градове от LEGO – просто защото има подходяща компания за това в лицето на двегодишната си дъщеря.

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.