Дълго преди да се роди малкият ни син, а и през първите 2-3 години от живота му, ме тресеше нездрав страх за това как ще се развие той паралелно с израстването си, накъде ще се насочи интелектуалният му потенциал, ще прояви ли някой талант или не.
Не ме разбирайте погрешно. Детето ни е „програмирано“ с моите гени и гените на майка си, така че не това ме безпокоеше. Все пак и двамата го докарахме до завършване на висшето, четем, пишем, творим, гледаме интелектуални филми, обичаме музиката и театъра.
Гледайки обаче поколенията, растящи в безвремието на т.нар. преход, нямаше как в душата ми да не проникне смут за бъдещето на собственото ми дете. Все пак наоколо беше пълно с млади хора, за които пълният член не означава нищо, които пишат „децки“ вместо „детски“, „уйски“ вместо „уиски“ и „колтура“ вместо „култура“. Тийнейджърите „четат“ мониторите на компютрите и телефоните си вместо книги. От колите им гърми чалга вместо Брамс или Лед Цепелин. Гледат турски сапунки вместо „Гражданинът Кейн“ или „Изгубени в превода“. Нацията буквално изпростява пред очите ни.
Затова и се заклех, че синът ми няма да бъде такъв. Щях да се погрижа за това навреме, като се почне от музиката, мине се през анимационните /а после и други/ филми и се стигне до четенето. Самият аз чета много и отрано. Баба ми и до днес се хвали на наборките си как още в трети клас съвсем сам съм прочел „Конникът без глава“ и „Тримата мускетари“. И до днес обикновено чета по 2-3-4 книги едновременно – и докато заспивам, и като се събудя, и в банята, и на почивка, и докато се храня, и докато пътувам. Придобитото от този навик в невръстна възраст късогледство изобщо не ме разколеба. Така че синът ми беше в добри ръце. Щях да го превърна в Четящ човек!
Снимка: pixabay.com
Хубавото днес е, че детето може да комбинира нещата, така че ако си има любим анимационен герой примерно, в един момент му се приисква да му прочетат и книжката за него. Така успешно и с интерес например преминахме през Маша и Мечо, Маугли, Пипи Дългото Чорапче, Карлсон, Спайдърмен и прочее.
Хубавото е и това, че баба предвидливо е пазила през годините детските книжки на тате, и днес /точно тези дни/, четем на заспиване за приключенията на Лукчо и на Джелсомино, приказките на Андерсен, братя Грим и Шарл Перо, неволите на Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада, патилата на зайчето Питър. Синът ми обича моите оръфани детски книжки и това адски много ме радва. Разбира се, той обича и лъскавите нови книжки от книжарницата и МОЛ-а, всяка от които струва колкото антикварен том на Стайнбек, Хемингуей или Кафка, но това е една друга тема.
Тъй като ще стане на 5 едва през лятото, в момента „четенето“ на сина ми – Четящия човек, се състои сега-засега предимно от четири основни момента.
1. Мама /а понякога и тате/ му четат приказки, най-често на заспиване, а после сюжетът им често се разиграва върху родителската спалня за голямо неудоволствие на полузаспалото родителско тяло и за голяма радост на дребосъка.
2. „Четенето“ от страна на сина ми на някоя книга, което се състои от плъзгане на пръстчето му по редовете и паралелното измисляне на чисто негови си сюжети, рядко имащи нещо общо с оригинала, за голяма радост на мама и тате /ух, че ми е умничъъъък!/.
3. „Четенето“ на познати букви /и цифри/ навсякъде, където ги зърнем – на реклами по телевизията, върху корицата на някоя книга, в списание и вестник, върху опаковка бисквити, на билборд край пътя, на витрина на магазин и прочее. Разбира се, най-често „четените“ буквички са К, С, Ц, Е, П, Ф, И – тези на мама, тате, чичо, вуйчо, бабите и дядовците.
4. Тъй като се случва тате да заспи, докато чете вечер някоя приказка, не е рядкост да се случи синът ми да издърпа книжката от отпуснатите ми ръце и „да продължи“ историята със свои думи, даже май по-интересна става.
Извън всичко това, доволен съм, че детето отсега проявява жив интерес към четенето, писането на букви и цифри /прерисуваше си ги от собствените си магнитчета по хладилника или от книжките/, разказването и слушането на истории. Определено въображението е това, което никак не му липсва. Слава Богу – не му липсва и желание, а явно и възможности да се развива. Не знам доколко съм прав, но се опитвам да го подтиквам всячески да се развива в правилната посока, ако това изобщо е възможно – обективната преценка за подобно нещо имам предвид.
Снимка: pixabay.com
Чета му винаги, когато мога, мама постоянно му купува нови книжки, разказваме си един на друг наши си измислени и реални истории /за баба и дядо като са били млади, за паячето Гошо-Тошо, с когото са големи приятели, за морето, града, историята, географията/.
Още на 4 и половина годинки синът ми свободно брои до 20 и обратно, на английски вече го прави до 10. Знае и изписва без проблем повечето букви и цифри. Последното ни постижение бе на 8-ми март, когато собственоръчно изрисува и надписа поздравителна картичка на мама.
Сигурно има и деца, които знаят и могат повече от него, но това не ме притеснява. Нека има такива деца. Нека всички са такива. Нека децата ни имат по-живо въображение от нашето, по-богат и пъстър вътрешен свят, повече потребност от красивото. Тогава вече ще сме заслужили живота, такъв, какъвто сме си го изживели и сме от своя страна дали живот на тях – нашето бъдеще. И това е една приказка, която всеки от нас с удоволствие продължава да чете. А децата ни – да я пишат.
Снимка на корицата: pixabay.com
