Един чудесен текст взет назаем от блога Humanolic: Душата на бебето е толкова дива и необуздана, че не разбира дори от наказание. Тя разбира само от любов. И няма съвест и вина, има само потребности, а в тяхно име не изисква и не очаква, единствено и само се нуждае.
Душата на бебето няма представа какво е да си човек. Тя знае какво е да си жив, така както знае не само човешкото, а всяко друго бебе—животно на света. Но да си жив и да си човек не е едно и също, тепърва ще има да учи как животът се играе в ролята на човек. В душата на бебето са и божественото, и животинското, и то слети в едно — сингулярността на самия живот.
В душата си бебето обитава света на колективното: на инстинкта и мита (които са тъкмо двете лицата на колективното). То предусеща и разбира архетипа и работи с базовите оръжия на инстинкта. Неслучайно и приказките са за деца — децата живеят митовете, без дори да са ги чували. А инстинктът е умението да поставяш самия живот в центъра независимо от всичко друго. Това само по себе си е нещо, от което вече живяният живот може да те отучи. Бебето обаче е едно с инстинкта си, то е само брънка от колективната природа.
Душата на бебето разбира до дъното си удоволствието и страданието, тя не умее безразличието и не обърква удоволствието със страдание или обратното. Затова и бебето не познава срама, преструвката, лъжата и самозаблудата.
Душата на бебето не знае какво е завист и не желае нищо, което е отредено другиму. Тя живее със себе си и светът в нея е цял. Целият свят на тази душа се побира в една единствена дума: родител.
Понякога с болка и съпротива, а понякога с лекотата на глухарчето в поривите на вятъра душата на бебето създава родителя. Но този човек съвсем не е угриженият възрастен, който търчи между пазара и родителската среща. Този е създаденият от обществото. Бебето създава друго: зрелостта и мъдростта. То съвсем не знае, че умее това. А родителят при всяко положение дава от себе си, не му е дадено да избира „дали”, избира само дали да е с удоволствие или със съпротива.
Когато идват при нас бебета изглеждат просто като едно малко телце — факт. Но още тогава душите им са точно толкова големи, колкото ще бъдат винаги. Бебето идва като тяло, за което да се грижим – да го храним и чистим, да го топлим и обучаваме на умения. Да си родител обаче означава да отгледаш душа. Още от самото начало трябва да помним, че това е душата на един мъж или една жена, която ще заслужава умението да преживява себе си, да разбира и живее желанията, страховете и любовите си. Когато се ражда, бебето умее това като дишането. И докато то расте, колкото повече ние научаваме себе си на тези неща, толкова по—зрял човек ще бъде това бебе в зрелостта си. Да, неговият успех зависи от това колко добри ученици сме ние.
Хората често казват, че виждат своите бебета в порасналите си деца. По—добре е да се опитваме да правим обратното: да видим зрелия човек в детето. Да си представим достойния възрастен с осъществена и богата душевност. Така заедно с бебето ще можем да извървим пътя до него.
снимка: pixabay
