Да поговорим Коментар

(Не)обикновените майки

(Не)обикновените майки

Имало едно време едно момченце, което притежавало необикновена дарба – тичало бързо като вятъра. То тичало толкова бързо, че понякога изпреварвало дори самото време. Майка му обаче никак не се радвала на необикновената му дарба, защото искала момченцето да стане… математик. Записала го на уроци по аритметика, включила го в курс по геометрия, купила му стотици сборници със задачи и запълнила главата му с толкова много цифри и теореми, че в нея не останали почти никакви мисли за тичане. Години наред момченцето тихо и кротко решавало задачи и правело чертежи, докато един ден разбрало, че цифрите съвсем не му харесват и…станало футболист.

Не, това не е приказка. Това е историята на Пепи – мой приятел от детинство, който не успя да стане нито велик математик, нито успял футболист. И докато за първото можем да виним липсата на талант, отговорността за второто е редно отчасти да бъде отредена на амбициозната му майка, която и за миг не допусна мисълта, че детето ѝ може да стане друго, освен „човек на цифрите“. Всъщност допусна я, когато той беше вече на 18, свободен сам да взима решения за живота си, и ужасно закъснял за грандиозна футболна кариера.

Познавам майката на Пепи – честна и работлива жена, която навремето правеше ужасно вкусни пържени кюфтета и не се свенеше да черпи с тях всички дечурлига на улицата. Всъщност не се сещам за други негативни нейни качества, освен пренебрежителното ѝ отношение към спорта. Тя беше една от онези майки, които искат най-доброто за отрочето си, знаят отлично какво е то и се борят за него с всички сили. С две думи – обикновена майка.

Всички майки понякога са обикновени майки. Говорим много, разбираме от всичко и знаем какво е „най-добро“ за децата ни. Сякаш при раждането сме се сдобили с чип, в който е закодирана цялата вярна информация на света, и който е абсолютно недосегаем за НЕродителите. Броени часове, след като сме дали живот на първородното си чедо, вече сме наясно, че никой друг на тази Вселена не притежава нужните умения и квалификация, за да оспорва меродавното ни и единствено правилно мнение. Нито дори самото дете. Всъщност най-вече то.

Не ме разбирайте погрешно, аз силно вярвам в безграничните способности на майките. Втрещявала съм се от умението на моята собствена да ми поставя точна лекарска диагноза, само след едно „Ало, мамо“ по телефона. И до днес не мога да си обясня как е успявала да ми даде отговорите на въпроси, преди самите въпроси да са изникнали в съзнанието ми. Сигурна съм, че майките крият в джобовете си по някой и друг трик, който може да впечатли и самия Хари Худини. Така, както съм сигурна, че не са безгрешни.
Защото те наистина не са. Майките грешат, също както всички хора на този свят. Понякога грешките им водят до кожен обрив, друг път до провалена футболна кариера. Понякога има шанс за „поправителен“, друг път – не. Затова, когато в автобуса, на детската площадка или от телевизора чуете някоя майчица да се кълне, че „ей така се прави“, бройте до 20, кимнете мълчаливо и премислете казаното на свежа глава. Преди да си направите харакири, задето някоя добра женица в парка ви е казала, че сте провалили живота на детето си, давайки му адаптирано мляко, поспете добре и по възможност забравете всяка чута дума.

Защото майките са най-обикновени хора. Както тези, които са прочели купища литература на тема „Захранване на бебето и детето“, така и онези, които не са много сигурни как точно се слага памперс и редно ли е венците на новороденото да се разтриват с ракия. А верните отговори не са непременно закодирани нито в книгите за родители, нито в майчинския инстинкт и шестото чувство. Те са някъде там – скрити в прахоляка на бойното поле, наречено „порастване“.
.
 

Снимка на корицата: pixabay.com

За автора

Ина Пенкова

Ина Пенкова

Ина е професионален комуникатор. Освен с маркетинг и PR, тя се занимава активно и с писане, най-вече по теми, свързани с родителството. Разбира се чудесно с думите и се възползва от всяка възможност да общува с тях, било то като читател или като автор. За сметка на това никак не я бива с цифрите, затова гледа да стои далеч от тях. В свободното си време обича да пътува и да бездейства. Вместо това обаче оцветява, чете приказки и строи градове от LEGO – просто защото има подходяща компания за това в лицето на двегодишната си дъщеря.

Facebook коментари

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.