„Ооо, ама, татеее, ние сме по-зле и от трите малки прасенца, дето все бягат от къща в къща заради Големия лош вълк!“
Това е обичайната реплика на малкия ми син при поредното местене на багажа от страна на фамилията от квартира в квартира.
Има защо да роптае. Има защо да е несигурен. Има защо да ме подозира в непостоянство и склонност към чергарски начин на живот.
Историята ми е истинска апология на семейната миграция.
Вижте, живея на свободен наем от студентските си години в София насам.
Добре ми е така. Разчупено. Раздвижено.
Когато нещо се скапе в някой апартамент, ако искам да си променя панорамата от терасата, щом ми омръзне даден район, квартал или град – хоп, сменям квартирата и това е.
Опитайте да сторите нещо такова ако вече сте заробени със собствено жилище – обикновено изплащано на кредит и то не само от вас, а и вероятно от вашите деца. Купувате го с голям зор и голям мерак, скоро след това вече не го понасяте. Пък и банката все иска да ви го вземе.
Ние нямаме подобен проблем.
Основният ни проблем са докерите и транспортните фирми.
София, Варна, Русе, Бургас, пак Варна. Из тези ареали мигрирах през годините, напоследък и семейно.
В София следвах в началото на 90-те. 6 години, 2 квартири.
Във Варна работих като журналист 12-13 години и живях в общо 8 квартири.
Върнах се в родния си град Русе от любов към майката на Младши, който се роди там. В Русе за 4 години сменихме 4 квартири.
Щом се роди синът ни обаче, попаднах в Параграф 22 и реших, че искам детето ми да живее край морето, където има повече възможности, така че ето ни в Бургас. 2 години, 1 квартира.
И отново Варна. От две години сме тук, 2 квартири сменихме.
Снимка: pixabay.com
Синът ни това лято става на 5 годинки. За краткия си живот е живял в общо 4 апартамента, без да се броят тези на бабите.
Не знам това добре ли е за него или не и доколко се дължи на наследствеността.
Аз самият като дете израснах из квартири, каравани, банкетни зали, хижи и какво ли още не, разнасян насам-натам от родителите си из цяла Североизточна България в качеството им на бедни, но прогресивни кръчмари от системата на тогавашния Наркооп.
Благодарение на този чергарски начин на живот обаче малкият ми син реално ще остане без корени. Няма да има къде да се завърне след години „у дома“. Няма да може да ходи на село при баба и дядо. Няма да има връстници – приятели, спомени за мястото, където е израснал, квартална тайфа, първа платоническа любов със съседското момиче.
Мини космополитизмът на постоянното местене принципно е хубаво нещо и носи на детето нови места, впечатления, приключения. Той обаче му отнема правото да има постоянна среда за развитие. Да има приятелчета и любими неизменни места. Да познава околностите на дома си като петте си пръста.
За всичките 5 години на крехкия си младенчески живот синът ми реално е имал само едно приятелче и това беше Божо от Бургас. Двамата ходеха заедно с майките си на плаж, докато бащите им бяха на работа, гостуваха си един на друг за партитата на рождените си дни, а мамите си разменяха съвети, клюки и бебешки дрешки. Но и това свърши с поредното местене.
Приятелчетата на детето ми от бургаската детска ясла отдавна са забравени. Във варненската детска градина днес имаме нови и то няколко /плюс една млада дама на 4 годинки, но няма да ѝ казваме името/, но докога? До поредното местене?
Това е положението. Факт. Най-добрите му приятели днес сме аз и майка му, измисленият паяк Гошо-Гошо и батко му Давид, който не само е с цели 11 години по-голям, но и живее в далечен и мъглив Лондон.
Разнасяйки от квартира на квартира бяла и черна техника, дивани, спални, скринове, фотьойли, книги и дрехи, неизменно мъкнем със себе си детското легълце, омалялата ни вече кошарка, детското бюрце със столчето, палатката за хола, трите колелета и количката с педалите, надуваемия гумен кон, играчките, книжките и дрешките.
Всъщност с всяко примъкване на багажа, правим тайно от дребосъка поредното шкартиране на неща, които смятаме за вече ненужни и на боклука отиват зад гърба му любими колички без гуми, войничета без глава, омалели дрешки, захабени кецове, любимият някога мечо с липсващи очи и с една лапа…
С всичко това обаче неусетно си отива и част от детството на сина ни. Частички от него остават в поредния напуснат временен дом, в поредния забравен приятел, в поредния изоставен квартал, район, град.
Мисля си, че не е случайно, че синът ми отсега нарежда сред главните си мечти и планове за бъдещето тези да си има истинска къща с двор и тераса към морето и в същото време да стане капитан на кораб когато порасне.
От една страна това може би показва стремеж към уседналост след годините фамилна миграция.
От друга пък вероятно просто се е метнал на баща си и номадският начин на живот като закален морски вълк по чуждите морета само ще повтори моето местене от кръчма на кръчма заедно родителите ми във времената, когато и аз бях на неговите години.
Сега-засега обаче къщата на плажа и капитанският мостик все още се мержелеят нейде из далечното бъдеще и ние все още сме си като трите прасенца, сменяйки панически къщите в бягството си от Големия лош вълк.
И оставяме след себе си трохички от неизживяно детство, по които някой прекрасен ден синът ни да намери отново пътя към дома, който до този момент никога не е имал.
Досущ като Хензел и Гретел.
Или?
Снимка на корицата: pixabay.com
