7 години след стартирането на най-забавната, активна и ангажирана платформа за родители, социалния проект „Оле Мале“ и два наръчника по оцеляване по-късно фуриите от „Майко мила“ – Красимира Хаджииванова и компания се завръщат с новаю доза смешни, почти невероятни, но съвсем истински истории, с които се сблъскват бъдещи или настоящи майки и татковци и други хора из родните ширини. В „Майко мила: Да оцелееш като родител 3“ през очите на няколко смели „доброволци“ в родителството отново оживяват щастието, страхът, смехът и сълзите в може би най-дългото приключение. В техните истории обаче за пръв път е засегнато и следващото ниво на играта „родителство“ – непредвидимият ПУБЕРТЕТ, а в специална научна част е представен и обобщен свят на „жените през онова време“ – преглед с цифри и факти на живота на нашите пра-прабаби и какви са били техните семейства. В 22 текста ще научите: - как се променя гардеробът на една бъдеща майка с времето; - как се променят семейните отношения след раждането; - каква е разликата между котката и децата; - как да качите дете в автобус 72 (без да загубите разсъдък); - как се става асистент на котарак, - как да заведете деца на басейн, без да ви глобят от КАТ. Не само това, но ще получите няколко ценни и забавни съвета за „онзи“ разговор за порастването, произхода на видовете (разбирайте с-е-к-с-а), както и какво да не казвате децата (особено на тийндейджърите). Няма да бъде подмината и щекотливата тема за развода и предизвикателствата, които крие той, когато трябва да се разправяте с роднини и други животни. С цел да даде колкото се може по-богат (и смешен, и абсурден) родителски опит, сборникът дава поле за изява на великата женска общност на „Майко Мила“ – „Положението е Майко Мила“, част от изисканите членове на която са увековечени като автори в тази книга. А техните истории са неоспоримо 100% изпитани и преживени. В крайна сметка от „Майко мила: Да оцелееш като родител 3“ ще научите, че всичко е добре, когато свършва добре. Или когато е посрещнато със завидна доза чувство за хумор. Все пак – светър е оцелял, защото се е смял (и други клишета). Из „Майко Мила: Да оцелееш като родител 3“ със съставител Красимира Хаджииванова Еволюция на гардероба Красимира Хаджииванова Помните ли как сте се обличали преди детето? А виждали ли сте как се обличате сега? Красимира е тук, за да ни преведе набързо през еволюцията на женския гардероб – от етапа, в който още сме свободни и безгрижни, през бременността, пехливанския период на борби с детето и локвите, та до ден днешен, когато вече имаме и време, и възможност да се облечем като хората, но нямаме желание. Знаем, че има и изключения, които са модни икони и след три деца, но както се казва – изключенията само потвърждават правилото. Да живее суитшъртът и ластичните джинси! Забелязвали ли сте колко се променя човек – даже не човек, а жена, когато от свободна, безгрижна единица се превърне в утрепана от живота единица и половина – самата единица и нейното бебе, което виси от врата ѝ, от кръста ѝ, от краката и въобще отвсякъде, откъдето може да виси, при това години наред? Няма как да не сте го забелязали, ако сте майка, а ако не сте, но скоро ви предстои да се превърнете в такава, продължавайте да четете, защото и вас това ви чака. В този текст искам да си поговорим по въпрос, до който рядко стигаме, а именно – как се променя нашият гардероб, когато от едната житейска роля влезем в другата. Защото от всички неща, дето се променят – сън, кожа, свободно време, честота на къпане и свод на десния крак, гардеробът някак си е неглижиран в списъка, а повярвайте ми, има какво да се каже за него. И така, ето ви вас, нормална, права, здрава жена, която има работа, гадже и живот. Всяка сутрин си обличате различни дрехи и забележете – различни обувки, но не в смисъла на научнопопулярната поредица „Различните обувки и недоспалата майка, тръгнала до куриера с бебешка количка и торба с боклук“ (маратонка на единия крак и джапанка – на другия), а ЕДИН чифт различни от вчера обувки. Имате огромен гардероб, че даже и два, в които пък има рафтове с кашмирени пуловери, бели тениски, бизнес облекла, джинси в дванайсет нюанса на синьото, копринени рокли, дантелени потници и айде да не продължавам, че ще се разплача. С две думи – имате си дрехи, които са много, хубави са, ЧИСТИ СА и ви стоят отлично. И вие си ги носите, защото така правят жените, които имат свободно време – използват част от него, за да се обличат, събличат и преобличат всеки ден по няколко пъти. Натискаме копчето за превъртане напред и хоп, ето ни вече бременни. Още сме в началото и не си даваме сметка какво предстои, защото ни е за първи път и човешкият мозък не може да си представи, че корем в 8-ия месец, който се вижда на сателитни снимки от Космоса редом до езерото Титикака, няма да може да се набута в дантелен потник размер S или в тесни дънки, с които доскоро е ходил на дискотека. В началото на моята бременност нямах никаква идея какво ми предстои. Таман бях отслабнала за шейсети път в живота си и се радвах на възможността да нося тесни рокли, клинове и прилепнали тениски, затова услужливо избутвах от мозъка си неминуемия биологичен факт, че тялото ми ще порасне. Така се случи, че в 3-ти месец от моята бременност отидохме в Австралия. Някъде там дойде денят, в който се съблякох по време на разходката ни в Сидни, защото ми беше топло, а мъжът ми ме снима до едни ибиси, след което аз се видях на снимката и следващите три седмици плаках денонощно. В общи линии това са спомените ми (а и снимките ми) от Австралия – до мен е Операта, а аз, подпухнала от плач, пия капучино за 20 долара и в него капе ситният маргарит на една жена, видяла, че ОТНОВО започва да има подут корем. Сега, по-проницателните от вас ще кажат – защото в него има бебе, ма, алооооо, и ще бъдете напълно прави. Обаче това не ми пречеше да оплаквам съдбата си на отново наедряваща и вследствие на това – отново в нужда да променям гардероба си. Върнахме се от Австралия, коремът, слава богу, продължаваше да си расте (между другото, съвсем контролирано и леко, без никакви ексцесии, каквито съм чувала и виждала у други жени – дори в 9-ия месец сама си обувах гащите и обувките), аз спортувах, защото бях пълна с енергия и жизнерадостност, и така дойде моментът, в който дънките ми вече не ми ставаха и трябваше да си купя такива за бременни. Също и сутиен, и нещо, с което да обгърна цялата тая монументална красота отгоре ми. И тръгнах по магазините. При това – с ясната мисъл, че това са дрехи, които нося само няколко месеца и повече – не, така че няма да влагам в тях целия си чеиз. На третия магазин се наложи да ревизирам бюджета си, тъй като се оказа, че дрехите за бременни са нещо като дрехите за кучета – неоправдано скъпи и също толкова грозни. При това имаше правопропорционална връзка между грозотата и скъпотията – колкото по-грозно, толкова по-скъпо. Криво-ляво успях да избера чифт дънки с огромна ластична платка, която да побере мен, бебе и тава с гювеч, купих си една ластична пола и две оувърсайз рокли, наподобяващи ония плащове, с които Кристо, бог да го прости, обвиваше Райхстага, и с това гардеробът ми за бременни се изчерпа. Последните месеци от бременността ми бяха в разгара на зимата, така че нямаше и много смисъл да инвестирам в други дрехи – просто намятах едно палто и излизах. От време на време хвърлях един поглед на добременните ми дрехи и в блажено неведение относно развоя на събитията си въобразявах, че само да родя и ще се върна към тях моментално. Тук отново натискаме копчето за превъртане напред и хоп, ето ме на втория-третия ден, откак съм се върнала вкъщи след раждане. Приличам на нещо, което не съм виждала и в най-лошите си кошмари – цялата съм подута, гърдите ми са като гюлета, които всеки момент ще се откъртят и ще емигрират в Хаити, облечена съм в огромно долнище на пижама, тениска на мъжа ми и нещо, наречено сутиен за кърмене. Потна съм, а косата ми е вързана един път на опашка и втори път – прибрана с кърпа, защото педиатърката е дошла и ми е направила забележка, че бебето може да ГЛЪТНЕ някой от дългите ми косми и да стане страшна трагедия, затова по-добре да се подстрижа късо. След като плаках осем часа над това предложение, просто се вързах максимално здраво, сложих си шест фиби и една кърпа и сведох риска от падане на косми от главата ми до минимум. Но да се върнем на сутиена за кърмене. Той, както и дрехите за бременни, също е правен в кръжок по измисляне на най-грозни дрехи в техникума в Горно Нанадолнище, но в този момент, честно да ви кажа, ми беше все тая. Да има там нещо да ги държи, пък грозно ли е, красиво ли е – на кого му пука. Сутиените за кърмене са нещо, което човек си купува, защото си мисли, че ще му помогнат за нещо в живота, но истината е, че за нищо не помагат, или поне на мен не успяха – просто го гледах с отвращение, слагах го с отвращение и го махах с облекчение – това беше и любимият ми момент от деня. Минаха няколко седмици и започнах лека-полека да се връщам към по-големите неща от добременния ми гардероб и вероятно няма да съм първата жена, която си признава, че е поносила дрехите за бременни още малко след раждането – защото те друго може и да не са, но поне са удобни. Пак хващаме вълшебното житейско дистанционно, превъртаме една година напред и ето ме, вече съм майка на едногодишно дете, което ходи като прахосмукачка навсякъде и яде това, което се изпречи пред очите му – от камъни до фасове. От момента, в който детето проходи, прояде самичко и въобще – започне да се държи като хомо сапиенс, а не като гущер, майката влиза в нов етап от живота си, а именно – пъдарския етап. От жена, която товари бебе в количка, вози бебе в количка и разтоварва бебе от количка, тя се превръща в един от онези участници в пехливански борби, които гонят намазано с олио прасе из кални ливади, а то, гадината, все им се изплъзва. Всичко е в олио, свине, косми и кал – така горе-долу изглежда и майката от първата до третата година на детето, често и до четвъртата, а в тежки случаи – и след това. Това, съвършено разбираемо, означава, че тя няма как да е облечена с кожени боти на ток, палто от вълна и малка, кокетна чантичка, защото на първата локва, в която детето се набуха и излезе от нея като нещо, довлечено от Перловската река, майката захвърля и палто, и чантичка, обува рибарски ботуши, навлича ловджийска шуба, мята една брезентова раница на гърба, която пълни с резервни дрехи, гевреци, сокчета и кърпички, и живее така до абитуриентския бал на малкото свинче. Често дрехите на тази клетница са омазани с банан, шоколад или друга органична материя с неизяснен произход – може да е умрял гълъб, може да е сопол, но това по никакъв начин не може да бутне тази майка, която вече е изградила характер на тибетски монах. Това беше моментът например, в който аз открих ластичните дънки и суитшъртите, инвестирах в три броя от всеки артикул и започнах да ги въртя. Черни дънки – сив суитшърт, сини дънки – червен суитшърт, сиви дънки – бял суитшърт. В така изброената бройка има девет възможни комбинации, което си е повече от седмица разнообразие – коя майка не би се вкопчила в такава оферта! В една особено тежка зима от моя живот изкарах месеци наред с един пуловер и един суитшърт, които перях до безсъзнание и обличах наново – и до ден днешен суитшъртът стои като паметник, който да ми напомня за трудните моменти, през които съм минала. Разбира се, винаги ще има и майки, които минават като феи на „Дисни“ по алеите в парка, облечени от глава до пети в ЧИСТИ, изгладени и скъпи дрехи, с нови и лъскави обувки, с прическа и грим, маникюр и ухаещи на парфюм, а не на това, което сме си сготвили снощи или по-скоро оня ден, защото кой има сили да готви всяка вечер, бе? Това са жените, които твърдят, че всички можем да изглеждаме така, просто е въпрос на организация и желание, но то там е и разковничето – ние, останалите, нямаме нито желание, нито организация. Нищо нямаме, освен три суитшърта, два чифта джинси и малка искрица отговорност, която ни кара да ставаме, да навлечем първото, което видим, и да изведем критърса на чист въздух, където да крещи, да яде трева и да се тръшка в пясъчника. И ето ме днес, с дете на 7 години, което се къпе и облича самичко, а аз, съответно, разполагам с достатъчно време да си облека всичко, което искам и имам. Но искам ли да си го облека? Не, не искам. Имам достатъчно дрехи за три живота напред, но от толкова търчане в удобни дрехи, някак си изгубих навика да се обличам като оная свободна и безгрижна жена от началото на текста. Може би някога ще започна пак, но дотогава, да ви кажа, суитшъртите и широките джинси са на преден план в гардероба ми, а някъде отзад са всички други дрехи, които отлагам за следващата пролет, есен и зима, и така, докато... и аз не знам докато какво. Но знам, че не съм единствена, така че – правя ви оня знак на Катнис от „Игри на глада“ и отивам да си облека суитшърта.