Да станеш родител не е момент – това е серия от сътресения. От секундата, в която държиш новороденото си, разбираш, че вече никога няма да си сам. Че животът, който си познавал, се е разбил и на негово място се заражда нещо по-дълбоко, но и далеч по-хаотично.

Няма наръчник, който да те подготви. Не и истински. Родителството е постоянна импровизация. Един ден си уверен, че се справяш, на следващия – се чувстваш напълно неадекватен. И така ден след ден. В късните часове, когато всичко утихне, сядаш на ръба на леглото и се чудиш: „Добър родител ли съм?“

Има и вина. Много вина. За пропуснатите мигове, за повишения тон, за секундите раздразнение. Но има и прошка – в очите на детето, което не помни перфектното, а усеща обичта. Родителството не изисква съвършенство. То изисква присъствие.

Това е свят от рутинни действия с дълбок смисъл: миенето на малки зъбки, прегръдките без повод, бутилката мляко в 3 сутринта. И между всичко това – растеж. Не само на детето, а и твоя собствен.

Детето се превръща в твое огледало. Показва ти слабостите, но и способността ти да се променяш. Покрай него порастваш по начини, за които не си подозирал. Родителството не е само отговорност – то е шанс да обичаш истински. Без договор, без условия, без обещания. Само с присъствие и отдаденост.

Да бъдеш родител е хаос с пулс. Но в този хаос има ритъм, има логика – любовта. Тя не винаги е тиха, не винаги е търпелива, но винаги е там. В сълзите, в играчките, в разхвърляната стая и умората, в смеха и прегръдките. И точно в това е красотата ѝ.