Имам ужасна памет. Лесно можете да проверите, като ме попитате за коя да е важна дата от българската или нечия чужда история. И проблемът ми съвсем не е само с датите. Същото е положението и с имената, столиците, улиците. Общо взето всичко, в чието название има букви или цифри. Сами разбирате колко е сериозен проблемът ми…
Преди време, за мое лично успокоение, се самодиагностицирах с преждевременна старческа деменция. Казах си, млада съм, здрава съм – няма какво друго да е. Същия ден имах среща с приятелки и гордо им съобщих новината. Вместо да се зарадват обаче, те започнаха да ме успокояват. „Глупости, деменция! Баща ми има същия проблем, откакто го познавам. Забравял е дори какъв цвят са ми очите, та се наложи майка да ходи да ми вади нова лична карта.“ Оттам започна цяла тирада с примери за забравящи бащи. Един беше поставил рекорд в детската градина по брой забравяния на дете. Друг беше пропуснал да се прибере за предварително насрочената дата за раждане на жена си. Трети все не успявал да запомни рождения ден на дъщеря си и затова всяка година тя тайно да му пуска есемеси, за да го подсети. Да, есемесИ.
Тогава разбрах. Аз съм БАЩА. В главата ми веднага се заформи сцена, в която влизам в кабинета на някой свръхкомпетентен психолог, смествам се до останалите хора в кръгчето по средата на стаята и се представям: „Здравейте, казвам се Ина, на 30 години съм и съм… баща.“ Потрес, трагедия! Как ще обясня това на нашите? Ами на детето си? Ужас, аз съм баща…
Приятелките ми скачат върху тази ми мисъл като тигрици. Какво пък му било толкова ужасното да си баща? Замислям се. Съвсем не изобилствам от негативни асоциации за тази дума, дори напротив. Те също. Забравячът рекордьор се оказа мил човек, който след всяко закъснение в детската градина награждавал тайно малката си наследница със сладолед и купища бонбони. Онзи, който пропуснал секциото на жена си, беше номиниран лично от дъщеря си в категорията „Най-добър разказвач на приказки, най-добър приготвяч на палачинки и най-нечестен играч на Черен Петър“. Била съм много пъти в детската стая на момичето с бащата, който забравил цвета на очите ѝ – това е най-хубавата детска стая, която съм виждала някога, пълна с джаджи и играчки от целия свят, които той ѝ носи, когато пътува.
Мисля си и за моя баща. Е, да, може да ме е забравял няколко пъти (веднъж в колата и веднъж на улицата – тези двата ги помня със сигурност), но пък никой друг не приготвя по-добре малко известния кулинарен шедьовър „яйце на лист“. И никой друг не ме е учил да карам колело и да плувам. И никой друг не е прекарвал толкова много съботни сутрини на път към репетиционната, където пеех като дете.
Приятелките ми са съгласни. В допълнение добавят, че той е и сред малкото, които са продължили да ме обичат дори в тийнейджърските ми години, които при мен дойдоха в комплект с перманентно лошо настроение, цветни кичури в косата и епидемия от безопасни игли по дрехите, ушите и ноктите ми. Да, и ноктите – не питайте как и защо.
Пием чай, смеем се безобразно шумно на спомените си от детството и обсъждаме какви бащи бихме искали да имат нашите деца. Аз съм единствената, която вече е направила своя избор. Само аз съм била свидетел на това как един мъж, който обича футбол, бира и да ляга късно, се превръща в отличен разказвач на приказки и приготвяч на палачинки. И днес ще ви разкажа малко повече за тази магия.
Магия, която кара 2-годишната ми дъщеря да посреща всяко потропване около входната врата с радостни възгласи: „Тате, тате, тате, тате, татеееее!“; която превръща следобедната ѝ крехка дрямка в тричасов стабилен сън, прекаран в прегръдките на татко; която ѝ дава смелост да посрещне със смях „полетите“ към тавана, въпреки че я е страх от високо.
Магия, която кара бащата на детето ми да изминава няколко километра пеш, за да купи балон с хелий във формата на розово коте; която в продължение на година и четири месеца го будеше по няколко пъти на нощ, обуваше му пантофите и го закарваше до съседната стая с усмивка на уста; която запазва спокойствието му дори в моментите, когато под прицел са китарата, колелото и любимият му конструктор.
Да, магия е. Или може би приказка. Но не от онези вълшебните, а друга – по мъжки непохватна, разсеяна и недисциплинирана. Такава, каквато може да има само между баща и дъщеря. Защото тези две същества, напук на незнанието и неопитността си какво да правят един с друг, успяват да си разменят количество щастие, което не може да се събере дори в най-дебелата книга за успешни родители.
Признавам, че тази приказка не винаги ме прави безкрайно доволна. Такива са например случаите, когато съм станала в 7:30 сутринта, сготвила съм закуска, обяд и вечеря накуп, а в края на деня намирам всички порции непокътнати, защото те са решили да ядат хляб и спагети. Или пък когато получавам съобщение с кратък отчет „Всичко е наред“, придружен със снимка, на която тя е облечена с розов чорапогащник, черен рокерски гащеризон, червен суитшърт и зелени обувки, а той се усмихва до нея. Да не говорим за разходките, след които двамата се връщат с половината от багажа, с който съм ги изпратила, защото другата половина е „мистериозно изчезнала в парка“.
Снимка: pixabay.com
В такива случаи поглеждам строго, казвам, че така не бива, а после се обръщам на другата страна и тайно се усмихвам. Защото знам, че тези спомени ще са в графата „най-скъпи“ и за двамата. И освен това след време ще използваме снимките, на които тя е с безобразен аутфит с аргумента: „Ако отидеш на ОНЗИ купон, ще публикуваме някоя от ОНЕЗИ снимки в интернет“. Тя ще се мръщи, ще се затваря в стаята си, а после тайно ще уговори баща си да ѝ позволи да отиде на ОНЗИ купон. И знаете ли какво? Той ще се съгласява. Защото така правят бащите. Изнервят майките и угаждат на дъщерите си. Но това е само едно от многото задължения на татковците. И едно от малкото, които изпълняват, разбира се… Защото татковците мразят задълженията – те по-скоро са по мисиите.
Знам, че съм права и приятелките ми го потвърждават. Те помнят много от мисиите на своите бащи и твърдят, че нито една от тях не е за пропускане. Нито строенето на дървена колиба за кучета, нито пускането на хвърчило, нито изравянето на възможно най-дълбоката крайбрежна дупка, нито дори наклаждането на огън, предизвикал мини пожар.
Тъжно ми е дори да си помисля, че по света има деца, които не са изпълнили ни една мисия с помощта на своя баща. Тъжно ми е и когато си мисля за възрастните, които някога са били деца, които не са изпълнили ни една мисия с помощта на своя баща. Щастлива съм, че заедно с дъщеря ми вкъщи отглеждаме един баща с приключенски дух, който е готов не само да изрови възможно най-голямата крайбрежна дупка, но и да я напълни, носейки вода от морето с възможно най-малката пластмасова кофичка.
Приятелките ми се смеят, а аз поглеждам телефона си контролно – така, както правя вече повече от две години, за да видя дали не съм получила кратък отчет за актуалния статус на моите любими домашни (или домашни любимци – както предпочитате). Даммм… Навън са, тя е облечена с дънки и жилетка, от единия ръкав се показва крайчеца на пижамата ѝ, а той се усмихва до нея. Явно пак са яли хляб и спагети, защото тя има трохи по брадичката си, а той се усмихва особено широко.
Явно всичко е наред.
Снимка на корицата: pixabay.com
