Питай ме некое друго въпросче

Или как престанаха да ме питат „Кога ще си имаш дете?“
Преди да ви разкажа как отучих близки и далечни да ме питат дяволито: „Няма ли вече да си имаш дете?“, ще ви кажа, че съм кротка жена, интроверт. Имам малко приятели, които обожавам и огромно количество познати. Търпелива съм, мога да разбера и извиня куп глупави хорски постъпки, а нетактичните, твърде лични въпроси обикновено ме стъписват и не знам какво да им отговоря. И така... До около двадесет и осмата ми година баба се държеше доста прилично. Питаше ме само веднъж годишно няма ли най-сетне да я даря с внуче, на което аз отговарях с отклоняване на темата, подхилкване и: „Може ли още малко баница, ще хапна и половин пилешка кълка, тоя кекс по каква рецепта си го пекла, гладна съм, бабо, ще ми сготвиш ли още нещо?“. Първите осем години това вършеше работа. Бях на двадесет и девет, щастливо свободна след дълга, мъчителна връзка, седях с приятели в парка и смучех бира, когато телефонът иззвъня: „Искам само да ти кажа, че баба ти ще ти се обади утре, да се подготвиш.“ - изстреля една приятелка в слушалката. Аз се изхилих глуповато, тя допълни: „Казаха по новините, че братовчедка ти е бременна“, и ми затвори. Дотук добре, пихме по още няколко бири за здравето на братовчедка ми, бъдещото ѝ отроче и известния ѝ мъж, аз се прибрах да спя и на сутринта бях забравила цялата работа. Докато телефонът не иззвъня отново. Този път беше баба. Понеже знаеше, че нямам телевизор, тя ми съобщи новината и после поиска да я информирам колкото се може по-точно кога аз, доста възрастна вече мома, ще се заема сериозно с продължаването на рода. Само да го родя детето, тя щяла да го вземе и да си го гледа. Не знам кое точно събуди звяра в мен – тонът ѝ, думите, фактът, че приятелката ми се оказа права, лекият махмурлук или всичко наведнъж. С дружелюбен гласец уведомих баба, че съм съгласна с нея – време ми е. Затова ще отида в клиника и ще платя за изкуствено осеменяване от неизвестен донор. И понеже детето ще е без баща, ще съм и много задължена дори за най-малката помощ. Не съм сигурна кога точно ми затвори телефона. Все си мисля, че ме изслуша докрай. Половин час по-късно ми се обади мама с молба да не си правя такива шеги, защото баба ми е на седемдесет и кусур години и може да получи инфаркт. „Не е шега, мамо.“ - отговорих аз и с тази реплика заковах своята победа – никога повече никой от домашните ми не е попитал кога ще си имам дете. Така се случи, че две години по-късно срещнах чудесен мъж, изкарах една неуспешна бременност и чудесният мъж ме заряза. Докато ближех рани, далечен познат, който срещнах на улицата, реши с игриви пламъчета в очите да ме попита с моя кога ще си имаме дете. С меден гласец му разказах за скорошните си неволи. Той се въртеше, пуфтеше, поглеждаше жално към минаващите покрай него хора с надеждата да види някой познат. За съжаление нямаше късмет. Държах го около 40 минути и успях да му опиша всички медицински подробности. Той бледнееше, зеленееше, изпоти се няколко пъти и след като се сбогувахме просто се изпари! Почувствах се много добре. [caption id="attachment_743" align="alignnone" width="1280"]
Снимка на корицата: pixabay.com